понеделник, 30 ноември 2020 г.

Притча за Черно море

 Притча за Черно море

 

Приказна лятна вечер. Наслаждавам се на прохладата, дошла след знойния ден. Огънят кротко припламва сред високите скали.

Луната осветява морската шир и ме кани на разходка по лунната пътека.

Пълнолуние – време за мечти и за… приказки.

 - Слушала ли си легендата за Черно море? – дочух думите на Орлово Перо, сякаш самият прибой ги нашепваше.

- Не – отговорих аз и потънах в безбрежните очи на този стар индиански Дух.

 Това се случило преди много, много години... Цели хилядолетия ни делят от времето, когато Черно море е било едно приказно сладководно езеро... Мир и хармония царели както във водите, така и по крайбрежията му. Имало множество малки и по-големи острови, които били любимо обиталище на множество птици и животни. Боговете също ги навестявали, когато решавали да си отдъхнат от техните си, божии, работи в усамотение и красота...

Водите на Езеро били пълни с риби, земноводни и бозайници, които играели и плували безспир, криейки се в подводните скали и пещери или сред множеството най-различни водорасли...

Но както във всяко царство, и в това имало едно по-особено островче. То сякаш се било родило от самото сърце на Езеро. На него нямало високи върхове или сенчести дълбоки гори, нямало и пеещи ручейчета, но имало нещо много специално – то било като разцъфнало цвете, като една прекрасна водна лилия, плуваща в безбрежните води на своето любимо Езеро и спуснала корените си дълбоко в сърцето му... Вълните нежно го обгръщали и се разливали по цялата му повърхност. То сияело от щастие и щедро раздавало на всеки, който минавал покрай него или се разхождал по искрящо белия пясък от своята Радост и Любов...

От нежното докосване между вълните и кристалните песъчинки се раждала музика, която нямала равна на себе си. Никой човешки или дори божествен инструмент не можел да пресъздаде хармонията и радостта, мекотата и вълшебството на тези звуци.

Така се случило, че веднъж един от Боговете, най-силният и войнолюбив самодържец, решил да се разнообрази преди една тежка и отговорна битка. Повикал Съдбата, споделяйки намерението си. Тя леко се усмихнала и го отвела в най-приказното от всички приказни места във Вселената – малкото бяло островче в сърцето на Езеро. Богът-самодържец се огледал и като не видял нищо, се зачудил защо Съдбата го била довела именно тук. Но нали бил Бог и знаел, че всички, дори и Съдбата, му угаждат, смирил се и пристъпил няколко крачки напред към вътрешността на Островче. Едва тогава доловил вълшебните звуци, които се разнасяли навред. Притаил дъх и много внимателно приседнал на една пясъчна дюна, за да не нарушава със стъпките си величествената хармония, понесла се навсякъде около него...

И Той, Богът, за първи път в безкрайния си живот, разбрал какво означава Щастие. Усетил как сърцето му се изпълва с безгранична Любов и напълно забравил за битката...

В един момент се пробудил от този сладък унес. Нощта отдавна била паднала. Луната изгряла и Лунната пътека преминала през целия остров, спирайки се точно пред Бога. Тогава Той си припомнил, че го чака път и че много отдавна трябвало да е на бойното поле.

Скочил бързо и се втурнал към мястото на полесражението. Но видите ли, оказало се, че битката вече била свършила и неговите храбри войни извоювали победа, макар и без своя пълководец.

Зарадвал се Богът, нали вече знаел какво е Щастие, и решил да се върне отново на онова място, което можело до такава степен да разнежи коравото войнско сърце.

Отново повикал Съдбата и ѝ наредил да го заведе там. Съдбата се подчинила.

Застанал Богът пред Островче и го попитал как да му се отблагодари за Щастието и Хармонията, които вляло в сърцето му.

Замислило се Островче. Имало си и то една мечта, но не знаело как може да я осъществи. И все пак, решило да я сподели с Бога.

- Мечтая си, - казало то – да обиколя широкия свят. Мечтая си слънцето да огрява цялата ми снага, а не както до сега – само тази мъничка част от мен. Мечтая си по моите склонове да растат вековни гори и в тях да играят прекрасни елени, нежни сърнички, мънички зайчета, хитрата лисана, страшният вълк и тромавата мецана, птички да гнездят в скалите и гризачи да браздят земята...

Изслушал Бога думите на Островче. Натъжил се, защото разбрал, че изпълни ли молбата Му, вълшебната музика никога вече нямало да го омайва до забрава, но бил дал обещание, а нали бил Бог, нямало как да не го изпълни.

И така Богът се приближил до Островче, нежно го обгърнал с могъщите си ръце, изкубнал го от Езеро, обърнал се и го метнал надалеч - през девет земи в десета, така че докато пътува, да може да се наслади и на ширналия се под него свят.

Езеро усетило, че губи своето любимо малко бяло островче и така се разревало, че чак планините потреперили и се напукали. Чул го и неговият съсед Мраморно море. Той хукнал да види какво става, за да помогне с каквото може. Използвал пукнатините в скалите, за да се приближи и когато разбрал за болка на своя побратим, се втурнал към него с такава сила, че само за няколко месеца водите на Езеро се покачили с метър-метър и половина и станали солени също като в океана. То вече не било езеро, а станало море. И така Мраморно море вляло нов живот във водите на Езеро като изпратило на своя приятел от рибките, животинките и водораслите си, които да развеселяват сърцето му...

Езеро-море бързо свикнало с новите си обитатели и много се забавлявало с тях. Само дето водите му вече не били така спокойни и тихи. Всеки път, когато си помислело за Островче, сърцето му се изпълвало с мъка и то я изливало навън с вълни, които с трясък се разбивали в бреговете...

Така, полека-лека започнали да го наричат Черно море...

А Островче дълго летяло над гори и планини, над долини и реки... Въпреки че по свое желание тръгнало на това пътешествие, то усещало мъка в сърцето си – разбрало, че е изгубило корените си завинаги, но започнало да се оглежда около себе си точно в момента, когато Езеро завинаги се изгубило от погледа му. Виждало смълчаната земя и му станало още по мъчно...

Но изведнъж се сетило, че неговата същност били Радостта и Любовта.

- Да – казало си то. - Ето това мога да направя!

И започнало да ръси от своя кристален искрящ пясък върху земите, над които преминавало.

Ето как, сърцето на всеки, който се докоснел до някоя песъчинка, щяло да се изпълни с Радост и Любов и вече никога нямало да изпитва болка и тъга...

И така всичките девет земи, над които прелетяло Островче, се изпълнили с Радост и Любов. От хората се искало само да открият искрящите песъчинки и да ги приютят в своите сърца...

Най-накрая Островче, прелитайки над една много висока планина, се приземило. То погледнало назад, но не можело да види Езеро. Тогава се загледало в небето, в посоката, от която било долетяло. Знаело, че и Езеро вижда същото небе и сърцето му се изпълвало с щастлив трепет. Животът бързо залял Островче. Тревичките подали главици. По склоновете му започнали да растат дървета и всякакви животни, малки и големи, се приютили в полите му.

Така Островче започнало своя нов живот. Хората го нарекли Алиботуш, а по-късно – СлавянкаЦарството на цветята, но и до днес се чудят и не могат да си обяснят как така тази толкова малка по площ планина е толкова висока – 2212 м, а още по-странен им изглежда фактът, че най-дълбоката част на Черно море е точно 2212 м...

 Луната се беше издигнала високо над хоризонта.

Лунната пътека я нямаше - беше се разляла по цялата повърхност на безкрайната морска шир, а по земята около мен блестяха сребристи песъчинки.

Откъс от “Посланията на Орлово Перо или
Мъдростта на един Велик индиански маг”
Весела Стамболиева