Размисли по пътя
Всички ние,
когато останем насаме със себе си, сме като в черна кутия. Тази черна кутия,
тази стая, е абсолютно тъмна. В нея може да има несметни богатства, но тя може
и да е напълно празна. За да видим какво има, е необходимо да я осветим. Но как
да намерим ключа за осветлението в тази абсолютна тъмнина? Не е ли по-лесно да
се отпуснем и да заспим? И не е ли точно това, което правим цял живот...,
защото когато отворим очи, виждаме тъмнина, а тъмнината ни плаши.
Никой отвън
не може да влезе в нашата тъмна стая, независимо колко огромна е Любовта му към
нас и колко е искрено желанието му да ни помогне. Единственото, което може да
направи, е да стои пред вратата и да ни помага да не заспиваме в уютната
тъмнина на нашата стая. Той може да ни напътства как да стигнем до ключа, но не
може да го завърти вместо нас. Това е необходимо да направи всеки сам, в
собствената си стая.
А на
всичкото отгоре ключът не е един. Много са. И са така подредени, че всеки
следващ ни дава още малко светлинка.
И така,
слушайки гласа отвън (книги, учители, сънища...), ние успяваме да намерим
първия ключ, завъртаме го и тъмнината малко се разсейва. Все още е тъмно и ние
не можем да различим нищо определено, но усещаме светлината... Тогава се
събужда любопитството:
„А-хааа,
значи все пак тук има нещо...” Преодоляваме първичния страх от тоталната
тъмнина и продължаваме да търсим следващия ключ още по-усърдно.
„Урааа!!!” –
намерихме го! Завъртаме го... но вместо това, което виждаме, да ни въодушеви
още повече, то ни стряска, защото сега вече цялата стая е изпълнена със сенки –
страшни, огромни, черни сенки... В първия момент светлината е достатъчна, за да
ги видим, но е още твърде слаба, за да разберем, че това са нашите собствени
сенки. И тогава започват съмненията – „Добре, ама ако аз намеря още един ключ и
светлината стане още по-силна, дали тогава няма да събудя чудовищата, чиито сенки виждам сега? Ами те като се събудят,
няма ли да ме нападнат, да ме ухапят, да ме изядат? Я, по-добре аз да се
обръщам на другата страна и да заспивам. Ключове, светлинки – глупости! Само
сенки и чудовища има там. ВЕЧЕ ЗНАМ! Така че, лека ви нощ!”
Но има и
друг вариант – въпреки страха от чудовищата, да продължим да търсим следващия
ключ. Към това ни подканя и гласът на онзи приятел, който стои пред вратата...
Дали ще се вслушаме в него, зависи само от нас. Гласът е достатъчно силен, за
да го чуем, но е и достатъчно приглушен, за да не безпокои съня ни, ако все пак
решим да заспим отново.
Е, добре,
ние тръсваме глава, казваме на страха да стои кротко, защото този път няма да
му мине номера и откриваме следващия ключ.
Завъртаме
го... и разбираме, че в стаята няма никакви чудовища, а това са нашите
собствени сенки, доста уголемени и разкривени от слабата светлина и от… Страха...
Еврика! На
все още слабата светлина, осветила само едно малко кътче от стаята, забелязваме
нещо блестящо и красиво... Решаваме, че това са диаманти, започваме да ги
събираме и да ги крием по джобовете си, защото са малко и ние трябва да ги
запазим за себе си... И това е, може би, най-трудният участък от пътя. Видели
сме себе си, видели сме собственото си отражение в огледалните стени. Да,
образът не е много ясен, защото светлината все още е твърде слаба, но за нас
това е най-ярката светлина, която сме виждали до момента, и това е най-ясният
образ, до който сме се докосвали. Открили сме някакви лъскави стъкълца, но тъй
като никога не сме виждали истински диаманти, решаваме, че са такива. Радостта
и възгласите ни са толкова силни, че заглушават гласа на приятеля отвън.
Ние сме
велики и вече няма какво да търсим!!! Дошло е време да събираме плодовете на
нашето откритие. И как го правим – като разказваме колко сме велики и какви
несметни богатства сме открили и че пътя, по който сме преминали, е уникален и
толкова труден, че видите ли, никой друг не може да мине по него... без нашата помощ…
... И си
оставаме там – насред пътя или може би, дори в самото начало на пътя...
А има и друг
вариант – след първата еуфория, се оглеждаме и забелязваме, че около нас е все
още твърде тъмно. Заслушваме се в гласа, идващ отвън, и решаваме да продължим
да търсим...
..............................
...Ще има ли
край това търсене? Ще достигнем ли до момента, когато стаята ще бъде напълно
осветена и от последното ъгълче, ще вземем златното ключе, с което ще отключим
вратата, ще я отворим и ще се прегърнем с онзи приятел, който все още ни чака,
знаейки, че ние МОЖЕМ?!
Това зависи
само от нас, от нашата готовност да търсим и от нашата решимост да се съмняваме.
Духът
никога няма да ни обърне гръб, докато вървим към него!
………………….
Харесвам си
тази хрумка. Още си спомням каква силна емоция изпитвах, докато я пишех. Има
много такива гуровци – авторитетни, всезнаещи, размахващи пръст…
"Бъди, защото
СИ!", Весела Стамболиева
