Пиратския залив
(или как
Крокодилското езеро спасява корабокрушенците)
Салмидес – Мидия – а днес Къйъкьой, намиращо се на
западния бряг на Понта (Черно море), е едно от най-зловещите места на
крайбрежните пирати в древността.
Самата природа е създала този залив близо до Босфора.
Високи отвесни скали, които успоредно навлизат в сушата и привидно образуват
пролив.
На скалите пиратите палели огньове и така заблуждавали
корабите, че навлизат в Босфора. Плитчините заклещвали морските съдове и те
нямали възможност за бягство. Разбойниците грабели и убивали. Били безпощадни.
И така в продължение на векове.
Това са историческите факти, но седейки на скалите,
загледана в морската шир, долових една от хилядите истории, разиграли се на
този бряг.
Корабът бил
търговски. Превозвал скъпи товари, а някои от търговците пътували със
семействата си.
Капитанът – стар
моряк, с опит, бил слушал много истории за крайбрежните пирати. И, както всеки
стар морски вълк, бил убеден, че на неговия кораб никога няма да стъпи пиратски
крак.
Една вечер, по
време на това пътуване, атмосферните условия рязко се влошили, паднала гъста
мъгла, а вълните били огромни и корабът едва се задържал над водата. И ето че в
непрогледната мъгла се показали светлинните указатели на Босфора. Капитанът
изпратил да доведат децата на търговците на мостика, за да могат първи да видят
Босфора и умело повел кораба към тези светлини. Но изведнъж корабът заседнал в
плитчина. Смелият моряк осъзнал заблудата си, но било твърде късно. Били
попаднали в капан и нямали никакъв изход. Пиратите вече скачали на палубите.
Като опитен моряк,
той знаел, че няма никакъв шанс да се пребори с разбойниците, но си заслужавало
да опита поне да спаси децата. Обяснил им набързо какво се случва, казал им да
стоят близо до него, да бъдат много тихи и заедно да избягат от кораба. Децата
го послушали и се смълчали.
Оглеждайки се в
тъмното, капитанът видял, че корабът от едната страна се е опрял в скалите,
взел едно въже и повел децата натам. За щастие, точно на това място, скалата не
била отвесна, а образувала нещо като стъпало. Едно по едно децата стъпили на
твърдата земя. Накрая и възрастният мъж скочил при тях и тръгнали по една едва
забележима пътека между скалите. Светлините на кораба постепенно изчезнали.
Чували се само виковете на пиратите и писъците на нещастните търговци, но постепенно
мъглата погълнала и тях.
Накрая малката група
успяла да се изкачи над скалите и всички хукнали към близката горичка.
Мястото било много
опасно и трябвало добре да се скрият, докато премине нощта. На другия ден щели
да мислят какво да правят и как да се измъкнат от това разбайническо
свърталище.
Щом навлезли в
шубраците, пред тях се разкрила една чудна полянка със стари и като че ли
прогнили дървета. Интересно, но тук нямало мъгла и дори тъмнината се разсеяла
от някаква призрачна светлина. Когато навлезли
достатъчно надълбоко сред дърветата, капитанът решил да спрат за кратка
почивка. Все пак водел деца със себе си, а мястото му изглеждало сравнително безопасно.
Изведнъж дочули
тих ромон на течаща вода. Огледали се и видели малък извор, а водата отивала
към мястото, откъдето били дошли. Така входът към полянката станал непристъпен.
Дори да бяха открили изчезването им и да ги търсеха, на никой не би му
хрумнало, че е възможно да са преминали през това блато.
Били спасени!
Сега спокойно можели
да намерят удобно място, където да пренощуват. Децата бързо заспали, покривайки
с шума крехките си телца.
Капитанът
приседнал до тях, облегнат на ствола на едно дърво, потънал в тревожни мисли.
Така неусетно и той задрямал, макар и с отворени очи и изострени сетива.
Настъпил новият
ден. След бурната нощ, небето било обагрено с най-приказните цветове, които
само Бог може да създаде.
Възрастният мъж
разтърсил глава и понечил да стане, но изведнъж се стъписал. До него седяла
една старица – побеляла и съсухрена, сякаш излязла от някоя древна приказка.
Но как е дошла,
как се е промъкнала и приседнала до него, без да я усети, това си останало
загадка.
Децата едно по
едно започнали да се събуждат. Изпълнили с глъч и смях полянката, така както само
децата умеят, дори и в най-тежки и критични ситуации. Питадора (това било името
на старицата) се усмихвала, разтворила дисагите си и раздала на всички току-що
приготвени и още топли мекички.
Тя им обяснила, че
тази полянка се казва Крокодилското езеро и е свещено място дори за
коравосърдечните разбойници. Това оброчище, както пази и много други тайни,
щеше да опази и тях. Две огнени млади сърца бдят над всеки, който потърси помощ
сред тези дървета.
- Но сега няма
време за приказки – казала Питадора. – Ще ви разкажа цялата история някой друг
път.
След като децата
се нахранили, старицата казала, че е време за тръгване, именно сега в ранната
утрин, когато пиратите спях дълбок пиянски сън. Трябвало да преминат през едно
голо място на ранина, а после гората цяла да ги скрие.
Излезли много
внимателно на широкото голо пространство. Старицата ги водела и не след дълго
навлезли в гъста гора. Планината ги приютила като свои родни чада. Отваряла
пътека пред тях и я затваряла зад гърбовете им, така че никой да не може да
открие следите им.
И както вървели
умърлушени и изморени, жената ги привикала да седнат край нея. Отново отворила
дисагите си и раздала на всички топли мекички.
Свечерило се.
Небето отново се обагрило в своите оранжево-розово-лилави цветове. Смълчани,
децата лакомо ядели вкусните мекици, насядали на една полянка с причудливи
зелени храсти с големи листа.
Нощта дошла бързо
и всички заспали.
На сутринта
птичките разбудили заспалата гора, а заедно с нея и нашите корабокрушенци. Във
въздуха се усещал чуден аромат, а зелените храсти, под които били легнали
вечерта, сега били изпъстрени с чудни лилави цветове, толкова красиви, че спирали
дъха.
- Това е горска
роза или зеленика – много древно цвете, което не вирее никъде другаде по цялата
земна шир. Но интересното е, че то цъфти само през май, а сега е октомври. Това
е истинско чудо. – казала замислено Питадора и го изтълкувала като знак от Бога
за спасението на тези невинни създания.
След закуска,
малката група отново се отправила на път. Не след дълго стигнали до една малка
река, която се виела между бели камъни и образувала чудни водопади.
- Това място се
казва Адския водопад. И то си има своята приказка, но и тя ще почака. – казала
с неприкрита усмивка старицата.
Децата пили от
чистата бистра вода, а след това със смях се гмуркали в ледените води, преди да
продължат пътя си.
След дълго скитане
из гори и чукари, най-накрая малката групичка стигнала до едно пристанище и
отплавала към родината си.
***
Странджа – тази
древна и толкова изстрадала планина, благодареше за спасения невинен детски
живот, поздравяваше пътешествениците и ги даряваше със сили, за да могат да завършат
успешно най-голямото приключение в живота си.
Но всички деца,
дори и когато пораснали и станали възрастни хора, щом нещо натежавало на
сърцата им, си припомняли за тези приказни лилави цветове и някак от само себе
си, тъгата се разсейвала, а проблемите се разрешавали.
Да, тези приказни
лилави цветове на зелениката или горската роза, както я наричат и до днес
местните хора, имат вълшебна сила, стига само да ги приютиш в сърцето си.
