неделя, 5 февруари 2023 г.

Странджа отвъд границата

Странджа отвъд границата

 

Едно древно градче – Къйъкьой-Мидия-Салмидес, на брега на Черно море в полите на Странджа, ни приюти за една кратка почивка.

Още преди години, когато за първи път кракът ми стъпи в Странжа, усетих, че хората там са от друга порода – спокойни, търпеливи и много гостопиемни.

В съвременния забързан и шумен свят такива хора почти не се срещат. И срещнеш ли ги, имаш усещането, че си открил съкровище.

Да, това е Духът на Странджа, без значение дали е в българска или в турска територия.

Този път ветровете ме отвяха в турската част на Странджа. Наш домакин и гид беше старият ни приятел Исмаил Ерсой - изселник от 1989 г., Варналия, перфекто владеещ български език.

Благодарение на него се докоснахме до сърцето на тези любима планина. 

 За любителите на просторните и чисти плажове, без много шумотевица, това е идеалното място. 

Плажната ивица е дълга над 3 километра.

А това е малкият, но много красив плаж, сгушил се между устието на река Пабуч дере и морето.

 

Е, разбира се, средата на октомври не е най-подходящото време за плаж, но имахме късмета в един топъл, слънчев ден да се потопим в Джакузито на Клеопатра – едно естествено езерце, обградено със скали. 

Джакузито на Клеопатра – поглед отвисоко.

Вече сме вътре и вълните не могат да ни изплашат.

Е, разбира се, имат си пролука, но влизат вътре съвсем укротени...

Водата е кристално чиста и приятно затоплена... 

През останалите дни от нашия престой в Мидия, не ставаше за плаж и това ни позволи да се скитаме на воля из дебрите на тази приказна планина.

Едно от първите места, които посетихме бяха Адските водопади. Те са по-отдалечени, в самото сърце на Странджа и до там се стига с кола. 

Реката и водопадите се вият между камъните, образувайки малки езерца и вирове.

 

А белите, гладки камъни, разположени стъпаловидно, създават илюзията, че се разхождаш сред градините на някой дворец.


  

Сред вековната гора се беше сгушила зелениката, с чудното турско име горска роза.



  

От там се отправихме към Сарай за един късен обяд и скитане, но този път по магазините...

Това беше за „Добре дошли“ в малкото ресторантче, а после така се отнесох, че забравих да снимам...

Джамията в Сарай по залез слънце.

 Нашето пътешествие продължи на следващия ден с едно загадъчно и много интересно място – Крокодилското езеро.

Указателен знак, че вървим в правилната посока ;). 

Имах усещането, че се намирам в древно оброчище.

Ето и притчата за Крокодилското езеро, родила се там - сред скалите. 

Разбира се, нямаше как да пропуснем и Пиратския залив. 

 

Вечерта ни очакваше една приятна изненада...

Нашият домакин ни нагости с паламуд на дървени въглища.

 

От историческите забележителности успяхме да се докоснем само до древния скален манастир Св.Никола. 







 

Наближаваше краят на нашето приключение и една разходка с лодка по река Пабуч дере беше, може би, най-добрият завършек. 



   

Приближаваме се към Дървото на желанията.



Това е. Почивката свърши и е време да се гмурнем отново в ежедневните задачи.

Така че, натоварихме се на колата и си казахме „Довиждане! До нови срещи!“, защото знаехме, че ще се върнем отново, за да продължим приключението, наречено „Страджа отвъд гранаицата“.

Весела Стамболиева

сряда, 18 януари 2023 г.

Домът

 Домът


Домът – това е скритото пространство
вътре във Душата.
Тя - Душата-скитница се притаява
в уюта на изминалите дни.

 
Живей в мига!
Уюта навътре ти търси!
Намериш ли го там – вътре във Душата,
Вселената ще го изпрати на мига.
 
Весела Стамболиева

неделя, 1 януари 2023 г.

Да ни е Честита Новата 2023 година

 Да ни е Честита Новата 2023 година


Реших да послушам собствения си съвет и в последните часове на Старата година да си направя равносметка за изминатия път.
И като се замислих ме побиха тръпка…
За мен 2022 бе една изключително динамична година. Изпълнена с финали и стартове, със срещи и раздели, с пътешествия и нови запознанства.
Събитията се надпреварваха да се случват в живота ми – без ред, без предизвестие, без да ми дават възможност да спра, да си поема въздух и да продължа пътя си спокойно по начертания план…
Да, през тази година плановете ми претърпяха пълно фиаско… Дори не се бях замисляла за това.
Тази година се превърна в учебен полигон по приемане на живота и събитията такива, каквито са – безпристрастни, навременни и понякога напълно неразбираеми…
Но в крайна сметка, обръщайки се назад, не мога да кажа, че това е била „празна“ или лоша година. Напротив. Годината беше Прекрасна, а научените уроци – Безценни! Съпротивите постепенно се стопяваха и правеха място на нови, силни изживявания.
А какви са намеренията ми за следващата – 2023 година? О, не, Благодаря! Този път ще я карам „през просото“…
Ще оставя събитията сами да показват пътя ми. Само ще ги следвам. И докъде ще ме отведат? Очаквайте продължението догодина по същото време…

 Весел Празник, Приятели!

И Наздраве!

31 декември 2022 г., 21.55 ч.

Весела Стамболиева

четвъртък, 29 декември 2022 г.

Честита Коледа!

 Честита Коледа!

 

Нежно цвете,
пръкнало се
между плочите
на двора...

Жал му станало,
че нищо бяло нийде не съзира
и белия си цвят
ни подарило...

 Весела Стамболиева

29 декември 2022 г.

вторник, 8 ноември 2022 г.

Пиратския залив

Пиратския залив
(или как Крокодилското езеро спасява корабокрушенците)
 
Салмидес – Мидия – а днес Къйъкьой, намиращо се на западния бряг на Понта (Черно море), е едно от най-зловещите места на крайбрежните пирати в древността.
Самата природа е създала този залив близо до Босфора. Високи отвесни скали, които успоредно навлизат в сушата и привидно образуват пролив.
 

 
На скалите пиратите палели огньове и така заблуждавали корабите, че навлизат в Босфора. Плитчините заклещвали морските съдове и те нямали възможност за бягство. Разбойниците грабели и убивали. Били безпощадни.
И така в продължение на векове.
Това са историческите факти, но седейки на скалите, загледана в морската шир, долових една от хилядите истории, разиграли се на този бряг.
 
Корабът бил търговски. Превозвал скъпи товари, а някои от търговците пътували със семействата си.
Капитанът – стар моряк, с опит, бил слушал много истории за крайбрежните пирати. И, както всеки стар морски вълк, бил убеден, че на неговия кораб никога няма да стъпи пиратски крак.
Една вечер, по време на това пътуване, атмосферните условия рязко се влошили, паднала гъста мъгла, а вълните били огромни и корабът едва се задържал над водата. И ето че в непрогледната мъгла се показали светлинните указатели на Босфора. Капитанът изпратил да доведат децата на търговците на мостика, за да могат първи да видят Босфора и умело повел кораба към тези светлини. Но изведнъж корабът заседнал в плитчина. Смелият моряк осъзнал заблудата си, но било твърде късно. Били попаднали в капан и нямали никакъв изход. Пиратите вече скачали на палубите.
Като опитен моряк, той знаел, че няма никакъв шанс да се пребори с разбойниците, но си заслужавало да опита поне да спаси децата. Обяснил им набързо какво се случва, казал им да стоят близо до него, да бъдат много тихи и заедно да избягат от кораба. Децата го послушали и се смълчали.
 

 
Оглеждайки се в тъмното, капитанът видял, че корабът от едната страна се е опрял в скалите, взел едно въже и повел децата натам. За щастие, точно на това място, скалата не била отвесна, а образувала нещо като стъпало. Едно по едно децата стъпили на твърдата земя. Накрая и възрастният мъж скочил при тях и тръгнали по една едва забележима пътека между скалите. Светлините на кораба постепенно изчезнали. Чували се само виковете на пиратите и писъците на нещастните търговци, но постепенно мъглата погълнала и тях.
Накрая малката група успяла да се изкачи над скалите и всички хукнали към близката горичка.


Мястото било много опасно и трябвало добре да се скрият, докато премине нощта. На другия ден щели да мислят какво да правят и как да се измъкнат от това разбайническо свърталище.
Щом навлезли в шубраците, пред тях се разкрила една чудна полянка със стари и като че ли прогнили дървета. Интересно, но тук нямало мъгла и дори тъмнината се разсеяла от някаква призрачна светлина. Когато навлезли достатъчно надълбоко сред дърветата, капитанът решил да спрат за кратка почивка. Все пак водел деца със себе си, а мястото му изглеждало сравнително безопасно.
 


Изведнъж дочули тих ромон на течаща вода. Огледали се и видели малък извор, а водата отивала към мястото, откъдето били дошли. Така входът към полянката станал непристъпен. Дори да бяха открили изчезването им и да ги търсеха, на никой не би му хрумнало, че е възможно да са преминали през това блато.


Били спасени!
Сега спокойно можели да намерят удобно място, където да пренощуват. Децата бързо заспали, покривайки с шума крехките си телца.
Капитанът приседнал до тях, облегнат на ствола на едно дърво, потънал в тревожни мисли. Така неусетно и той задрямал, макар и с отворени очи и изострени сетива.
Настъпил новият ден. След бурната нощ, небето било обагрено с най-приказните цветове, които само Бог може да създаде.
Възрастният мъж разтърсил глава и понечил да стане, но изведнъж се стъписал. До него седяла една старица – побеляла и съсухрена, сякаш излязла от някоя древна приказка.
Но как е дошла, как се е промъкнала и приседнала до него, без да я усети, това си останало загадка.
Децата едно по едно започнали да се събуждат. Изпълнили с глъч и смях полянката, така както само децата умеят, дори и в най-тежки и критични ситуации. Питадора (това било името на старицата) се усмихвала, разтворила дисагите си и раздала на всички току-що приготвени и още топли мекички.
Тя им обяснила, че тази полянка се казва Крокодилското езеро и е свещено място дори за коравосърдечните разбойници. Това оброчище, както пази и много други тайни, щеше да опази и тях. Две огнени млади сърца бдят над всеки, който потърси помощ сред тези дървета.
- Но сега няма време за приказки – казала Питадора. – Ще ви разкажа цялата история някой друг път.
След като децата се нахранили, старицата казала, че е време за тръгване, именно сега в ранната утрин, когато пиратите спях дълбок пиянски сън. Трябвало да преминат през едно голо място на ранина, а после гората цяла да ги скрие.
 

 
Излезли много внимателно на широкото голо пространство. Старицата ги водела и не след дълго навлезли в гъста гора. Планината ги приютила като свои родни чада. Отваряла пътека пред тях и я затваряла зад гърбовете им, така че никой да не може да открие следите им.
 

 
И както вървели умърлушени и изморени, жената ги привикала да седнат край нея. Отново отворила дисагите си и раздала на всички топли мекички.
Свечерило се. Небето отново се обагрило в своите оранжево-розово-лилави цветове. Смълчани, децата лакомо ядели вкусните мекици, насядали на една полянка с причудливи зелени храсти с големи листа.
 

 
Нощта дошла бързо и всички заспали.
На сутринта птичките разбудили заспалата гора, а заедно с нея и нашите корабокрушенци. Във въздуха се усещал чуден аромат, а зелените храсти, под които били легнали вечерта, сега били изпъстрени с чудни лилави цветове, толкова красиви, че спирали дъха.
 


 
- Това е горска роза или зеленика – много древно цвете, което не вирее никъде другаде по цялата земна шир. Но интересното е, че то цъфти само през май, а сега е октомври. Това е истинско чудо. – казала замислено Питадора и го изтълкувала като знак от Бога за спасението на тези невинни създания.
След закуска, малката група отново се отправила на път. Не след дълго стигнали до една малка река, която се виела между бели камъни и образувала чудни водопади.
- Това място се казва Адския водопад. И то си има своята приказка, но и тя ще почака. – казала с неприкрита усмивка старицата.
 

 
Децата пили от чистата бистра вода, а след това със смях се гмуркали в ледените води, преди да продължат пътя си.
След дълго скитане из гори и чукари, най-накрая малката групичка стигнала до едно пристанище и отплавала към родината си.
 
***
Странджа – тази древна и толкова изстрадала планина, благодареше за спасения невинен детски живот, поздравяваше пътешествениците и ги даряваше със сили, за да могат да завършат успешно най-голямото приключение в живота си.
Но всички деца, дори и когато пораснали и станали възрастни хора, щом нещо натежавало на сърцата им, си припомняли за тези приказни лилави цветове и някак от само себе си, тъгата се разсейвала, а проблемите се разрешавали.
Да, тези приказни лилави цветове на зелениката или горската роза, както я наричат и до днес местните хора, имат вълшебна сила, стига само да ги приютиш в сърцето си.