петък, 1 март 2024 г.

Легенда за мартеничките

 Истината винаги е някъде отвъд думите

 Разхождаш се по улиците някъде към края на февруари и началото на март. И няма никакво значение дали си в някой голям град или в малко селце. Отвсякъде ти се усмихват мартеници – по сергиите, по дърветата, по вратите на къщите…
И хора – забързани, но усмихнати. Спират за миг, купуват някоя мартеничка и продължават към следващата сергия. Така неусетно до 1 март сме натрупали цяло състояние от мартеници – малки и големи, плетени и рисувани, бели и червени, от конци, от маниста, дори и от кожа и дърво…
И ето я тази баба, която всички толкова много обичат – Баба Марта! И защо ли?
Може би, защото разчупва рамките на ежедневието – навсякъде. Из цялата българска земя няма да намерите нито едно местенце, където да няма усмивки и мартенички. Дори и в най-строгия офис или учреждение, вместо „Добро утро!“, ще чуете „Честита Баба Марта!“ и ще получите и раздадете n-брой мартенички. Помислили сте за всеки – от големия шеф до чистачката и портиера. А това е направил и всеки от вашите колеги, приятели, близки, познати и непознати. Всеки, за който думата българин има някакъв смисъл.
Да, това е един от най-чистите и светли празници, който не е свързан с религии и етническа принадлежност, с материалното състояние или мястото в йерархическата стълбица… Един от малкото дни, в които подаряваме не само мартенички, а чисти, искрени усмивки и частици от сърцата си на всеки, с когото съдбата реши да ни срещне в този или в някой от следващите дни…
Това е традиция на Любовта. На онази безусловна и чиста Любов, която не пита кой си и какъв си, която отдава и приема без да прави сметки и да поставя условия.
Едва ли има друг празник в световната история, който да е зареден с толкова много Любов…

Време е да кажем „Добре дошла!“ на тази хилядолетна Баба Марта!
 
Легенда за мартеничките
 

Игривите пламъчета отново се бяха настанили в очите на Орлово Перо. Хм, странно, какво ли е намислил този път… Усещах, че крие нещо в ръката си, но не исках да питам, за да не разваля удоволствието от изненадата.
Тази сутрин ме извика рано-рано край огъня – малко преди първите слънчеви лъчи да залеят небосвода.
В ранната утрин небето беше обагрено в най-чудните цветове, които бях виждала на разсъмване. Слънцето полека-лека започна да се показва иззад хълма и в този момент Орлово Перо отвори дланта си, където удобно се бяха настанили Пижо и Пенда.
Зарадвах се като малко дете, което току-що е получило най-ценния си и желан подарък. Сложих си мартеничката и на свой ред извадих моята, за да закича с нея стария индианец.
Прегърнахме се с такава сила, че усещахме туптенето на сърцата си.
- Мартеничките – този прекрасен български обичай е оставен на поколенията, за да могат да го съхранят до времето, когато ще залее цялата планета. Да, те са български символ, поне за сега, но истината е, че българите се оказали най-подходящото племе за запазването на този вселенски символ. – Орлово Перо замълча, леко галейки мартеничката на гръдта си и зареял поглед някъде отвъд пространството и времето, вероятно събирайки подходящите думи, за да разкрие една тайна пазена цели хилядолетия.
- Както знаеш, планетата Земя е планетата на Любовта. Ние идваме тук, за да можем чрез твърдостта и дуалността да достигнем до най-великото чувство във вселената – Любовта.
Тук преминаваме през много изпитания, за да можем да усвоим цялата палитра от чувства и емоции. Само когато сме потопени в дуалността можем да разграничим чувствата, които изпитваме и да направим своя избор в коя част на скалата искаме да преживеем този свой живот.
Това е изключително тежко изпитание и не всеки дух, въплътен в плътта успява да достигне до Чистата Любов в едно свое прераждане.
 
Но да се върнем към мартеничката – каква е нейната същност, каква символика крие в себе си и предава на хората, какво означават цветовете й и кои са Пижо и Пенда…
Има доста легенди за това, как и кога се е появила мартеничката, но истината е съвсем различна и е много по-древна, отколкото предполагате. Корените й се крият в дълбоката древност, още когато Вселенския събор решава съдбата на тази малка планета – на това самородно бижу, сътворено от Любовта и Хармонията на Вселената. За да я защитят висшите същества я обгърнали в бял плащ, който наподобявал белите перести облаци в безбрежната синева на небето. През този плащ можели да преминат само същества, достигнали нивото на пълна Хармония и Любов. Тук те намирали покой и възстановявали равновесието и хармонията в себе си.
Но колкото и да пазели в тайна това място, постепенно се разчуло, че някъде там в една малка галактика има една малка слънчева система, в която има една малка синя планета, даряваща хармония и любов на обитателите си.
И започнало голямото търсене. А който търси – намира… Белият плащ бил сигурна защита, но само срещу тези, които не знаели, че тази планета съществува. Те можели да минат съвсем близо до нея и въобще да не я забележат. Но към планетата се насочвали все повече същества, които знаели за съществуването й и правели опити да преминат през плаща. От многото набези, постепенно защитната обвивка започнала да изтънява и все повече същества започнали да достигат до повърхността на планетата. Висшите създания разбрали грешката си, но било твърде късно. Те направили един последен опит като прострели над планетата червен плащ, който да заблуди пришълците, че това е една опасна и негостоприемна планета, но не след дълго и този опит се провалил.
И така постепенно на планетата се заселили различни същества. Някои отпътували към своите селения, но някои оставали завинаги в това райско кътче. И тъй като не всички същества били изпълнени и се стремели към хармония и любов, ресурсите на планетата започнали да се изчерпват. Тя била все така красива, но постепенно започнала да прибира в глъбините си Любовта и Хармонията, за да може да ги запази за тези, които могат да ги оценят.
От постоянно заселилите се тук същества започнала да се оформя една нова раса, пригодена към условията на живот на земята. Започнали да ги наричат хора, а себе си да наричат богове. Хората си приличали и все пак били различни, в зависимост от мястото, което обитавали и от съществата-богове, от които произлизали. Някои били миролюбиви, но други се опълчвали на създадения ред.
Съществата-боговете постепенно започнали да напускат планетата, оставяйки я в ръцете на хората, като се погрижили преди това хората да бъдат смъртни и да нямат спомен, както за своя произход, така и за своите възможности.
Именно това бил моментът, в който Вселенският събор решил да даде на хората шанс, когато са готови, да си спомнят кои са и да си възвърнат божествените сили, заложени в тях. Дълго умували по какъв начин да направят това без да се намесват в естествената еволюция на човечеството. И тогава решили да оставят два плаща, направени от защитните обвивки на земята, които са съхранят Любовта и Хармонията в човешките сърца.
Обикаляли по света и се спирали при различни хора, живели в различни племена, виждали битките и войните, които водели помежду си и се чудели как да им поверят такава отговорна задача.
Докато един ден, бродейки из една висока и много красива планина, видели седем малки езера и усетили как те са обгърнати от познатата Хармония и Любов. Насядали по полянките, за да се насладят на това отдавна забравено усещане. Нощта дошла и те останали там, наслаждавайки се на приказното нощно небе. Неусетно небето изсветляло и първите слънчеви лъчи погалили земята. В този момент към тях се приближили двама души.
- Добра среща! – казала жената.
- Добро да е утрото! – поздравил и мъжът.
- Добро утро! – отвърнали висшите същества, предрешени в човешки образи.
- Кои сте вие и къде сте тръгнали толкова рано? – попитал единият от тях.
- Аз съм Пенда, а това е мъжът ми Пижо. Ние сме болгари и живеем по тези земи. Тръгнали сме към кошарите да изведем овцете на паша.
- Сполай ви Пижо и Пенда. Искате ли да седнете за малко при нас? Тук няма много хора, с които да си поговори човек.
- Ами – да седнем, що да не седнем. – казал Пижо и седнал на един камък, като дал знак на жена си и тя да направи същото.
- Гледам ви – спокойни сте, не се криете, не бягате от никого. Нямате ли врагове наоколо?
Пижо се разсмял толкова гръмогласно, че чак върховете на дърветата се заклатили.
- Какви ти врагове. Тук всички сме като едно голямо семейство. Високо в планината няма място за борби. Тук оцеляват само най-силните и най-смелите. Сърцати хора сме ние планинците, друже, и няма от какво да се боим или какво да делим. Има предостатъчно за всички.
Спогледали се старците.
- Ето ги нашите Пазители! – изрекли в хор те.
Пижо и Панда не разбрали какво имат предвид и само се спогледали.
Тогава най-възрастният разтворил дисагите и извадил от там двата плаща – един бял и един червен. С белия загърнал Пижо, а с червения Пенда.
- Нека вие и вашето племе бъдете пазителите на Хармонията и Любовта на тази планета. Ще дойде ден, когато те отново ще възтържествуват по цялата земна шир. Белият цвят е цветът на Хармонията, защото съдържа в себе си всички други цветове, а червеният е цветът на Любовта, защото тя се притаява в сърцето и чрез кръвта обгръща цялото тяло. И запомнете - много е важно да не загубите тези символи. Без тях Любовта и Хармонията няма да могат да възтържествуват на тази планета.
След тези думи тримата старци си тръгнали, доволни, че са изпълнили мисията си.
Пижо и Пенда също продължили пътя си.
Това се случило на първия ден на месеца, който носел в себе си пролетта – месец март.
Двата плаща се предавали от поколение на поколение, но с годините изтънели и се прокъсали, а и вече никой не си спомнял за срещата на Пижо и Пенда с тримата старци.
Последната жена, на която бил предаден плащът вече толкова съдран, че нямало как да го закърпи, а и плащът на мъжа й бил същият, решила от двата плаща да направи кукли. Белите кукли нарекла Пижо, а червените Пенда. Омотала бял и червен конец и вързала двете кукли. Имало за всички в селото – и за малките и за големите. Тя знаела, че тази традиция трябва да остане, макар и да не знаела защо и тъй като нямала свои деца, закичила всички в селото.
Така полека-лека традицията се разпространила из цялата българска земя.
Сега разбираш ли защо мартеничките носят толкова много усмивки и любов…
 
Замислих се. Върнах се в годините назад. Да, Орлово Перо имаше право – този обичай носи със себе си много радост и дори и след като ги свалим и закичим първото цъфнало дърво с тях, изпращайки Любовта и Хармонията към майката Земя, оставаме свързани с този обичай в очакване на следващата година…
 
Весела Стамболиева

четвъртък, 5 октомври 2023 г.

Четиринадесет години...

 На 6 октомври 2023 година
се навършват 14 години
откакто си тръгна от тази земя

  


Боян Георгиев Лозанов
Тренди
  
И пак е есен…
Земята се покрива
с най-чудните си багри.
 
Милиони мънички слънца
политат към пръстта
и я покриват с топъл, мек килим.
 
Да, ти толкова много обичаше
този есенен листопад…
И като лист отлетя…
 
Весела

вторник, 21 март 2023 г.

Размисли за Новото време...

 Размисли за Новото време...
 

 В странно време живеем. Време, в което докосваме различни светове.
Време, в което усещаме как светът около нас се руши и от отломките се ражда един нов свят.
Да, разрухата е повсеместна и с огромни размери, а раждането е крехко, едва доловимо и в повечето случаи все още незримо.
.........
Ние градим света, в който живеем. Все повече хора започват да усещат спящите до сега сили в себе си. Все повече хора започват да се пробуждат и да осъзнават величието на собствената си същност.
Но силите, които владееха света до сега също не спят. И те осъзнават това пробуждане, а за тях то е пагубно. Защото няма как да властваш над осъзналия себе си Човек. Но какво могат да сторят? Да пръскат с „приспивателно“? Да, но това вече не действа. Хилядолетия наред действаше, но вече загуби силата си.
Разбира се, има и други начини за връщане на хората в масовата хипноза. Един от тях, може би, най-силният е страхът. Следователно трябва да създадат условия за масова паника и страх. Какво по-лесно от това? Създадоха ковид-пандемията. Голяма част от хората „осъзнаха“ надвисналата смъртна опасност и именно поради тази причина тя стана смъртоносна. Еспериментът беше успешен. Но... за кратко.
Нужна е нова паническа атака. Готово – война.
Хората спряха да говорят за пандемията и се разделиха на жестоко враждуващи лагери. А някой доволно потрива ръце... Колкото по ожесточени стават споровете, колкото повече хора излизат срещу или в защита на една от враждуващите страни, толкова по-силна става задкулисната кауза – подтискане и приспиване на човешкото съзнание...
 
До тук – добре. Лагерите са ясни. Приоритетите също.
Но има хора – учени и духовни водачи, които не спират да бият камбаните. И този звън започва да става толкова оглушителен, че хората започват да го чуват.
Нужен е нов план. Нови „учени“ и „духовни водачи“, които чрез истината за духовното просветление, да всяват нова паника: „Вие не сте достойни!“, „Вие трябва да се борите, вие трябва да заклеймявате, вие трябва, ако се наложи, дори да убивате, в името на Истината и Любовта!“ И отново в името на истината и любовта започват да текът филми и книги на ужасите и тъй като те идват от „духовните водачи“ масово се разпространяват сред вече започналите да се пробуждат хора...
И какво се случва на практика? Именно хората, започнали да пробуждат вътрешните си сили, стават обект на това безпрецедентно манипулиране, защото те са най-добрата мишена. Те вече имат сили, макар и ненапълно осъзнати, да сътворяват света, в който живеят. И те сътворяват това, което виждат на екрана и попиват в съзнанието си, защото им е предоставено от „духовните водачи“, които „знаят какво правят“...
Нямам думи, колко много хора, тръгнали по Пътя, се поддават на тази манипулация... Те наистина се борят и защитават каузите си със зъби и нокти, както се казва, и в погледите им не съзирам и капчица любов... Те стоят пред телевизорите, защото трябва да бъдат информирани. Те излизат по площадите, защото трябва да променят статуквото. Те се събират и размахват юмруци и закани, защото „този живот не се издържа вече“...
Да, така е. Напълно съм съгласна с тях – за видимата картинка, но не и за методите.
Само ще попитам – риторичен въпрос – нещо промени ли се през всичките тези години?
 
Когато чуя думите „светлинен работник“ започвам да се озъртам и да търся светлина. Не я ли видя в очите и усмивката на този човек (дори не е необходимо да виждам аурата), знам, че той е от хората, които са безкрайно далече от Светлината, и за жалост, в повечето случаи, без самите те да го осъзнават.
 
До тук – добре – думи, думи, думи... Да, истини, които повечето от нас прекрасно знаят. И какво от това...
Замислих се... Как да предам същността на онова, което искам да кажа в няколко реда и то така, че да могат хората да ме разберат. И не да ми повярват, а да събудя любопипството им да пробват...
Има няколко елементарни, кратки техники, които практитувам редовно и резултатите при мен са видими. Прочела съм ги или някой ги е споделил с мен, някога във времето и постепенно съм ги вплела в живота си, пригодила съм ги към собствената си натура, така че да ми е комфортно с тях.
 
Първото упражнение, което трае точно три вдишвания ми е най-приятно, когато съм под душа, но го практикувам и в ситуации, когато напрежението ескалира.
Докато си поемате дълбоко въздух казвате: „В името на Любовта и Светлината създавам светлинен поток тук, на това място, в този момент Сега и моля Твореца да ми помогне в това.“ При издишването си представяте как над вас се спуска светлинен поток, който отправяте до центъра на земята. При следващото вдишване издигате този светлинен поток, заедно с любящата енергия на земята високо над вас. Представяте си как достигайки връхната точка потокът се превръща във фонтан от Любов и Светлина, който се излива върху вас и върху цялото пространство около вас.
 
Второто упражнение практикувам, когато усещам някаква заплаха. (Идеята е от романа „Камино“ на Шърли Маклейн при срещата й с глутница кучета в едно изоставено село.)
Вдишвате дълбоко и усещате как сърцето ви се изпълва с любов. Обръщате се към източника на заплахата (ако нямате тази възможност си представяте, че стои пред вас) и му изпращате любов. Можете да си представите физически сърчица, които летят към него или едно огромно сърце, което го обгръща, или поток от любов, който се излива върху него. Направете това, което чувствате, че е най-удачно в ситуацията и ви е най-комфортно. Заплахата постепенно изчезва. Най-малкото, защото вие повдигате вибрацията си и се издигате над ниските нива на страха.
 
Третото упражнение, което практитувам, когато си легна вечер или когато усетя, че смъквам вибрацията, поради натрапчиви мисли за нещо неприятно, което се е случило. (идеята е от медитация, съставена от Тенислав Христов)
Вдишвам светлина през третото око и издишвам любов през сърцето. Можете да си представите как тази любов изпълва всяка клетка от тялото ви, как изпълва пространството около вас или да я изпратите на някой, който има нужда от това в този момент, без значение на какво разстояние се намира. За любовта няма пространство и време. Времетраенето определяте сами, според ситуацията.
Това упражнение практикувах по време на големите митинги. Вместо да викам на площата аз си стоях вкъщи и изпращах любов.
 
Посочвам тези три упражнения, защото не се изисква никаква подготовка, концентрация или усамотяване. Можете да ги практикувате навсякъде и по всяко време, без някой да разбере, че правите нещо.
 
Знам, че на някои тази статия може да им се стори откачена. Знам, че ще събудя възмущението на тези, които с цялото си сърце искат да променят критичното положение, в което се намира страната ни. Но също така знам, че скандирайки по площадите, само наливаме масло във вече препълнените масленици на продажната клика, управляваща страната ни.
Единственият начин да променим положението, в което се намираме е като работим индивидуално, за собственото си духовно развитие, за собственото си израстване – масово. Колкото повече хора осъзнаят себе си като духовни същества, толкова по-бързо ще дойде промяната.
Ние сме промяната. Тя нама да дойде отгоре. Ще дойде отдолу, от всеки един от нас. Резберем ли това, осъзнаем ли го, приложим ли го в живота си, ще изживеем една велика Промяна!
 
Накрая, ще се върна за малко към началото на статията.
Замислете се защо бива поругано всяко свято и красиво нещо в историята и настоящето ни. Защо след всяка статия, която разглежда някакъв исторически или съвременен въпрос, без значение дали става въпрос за Древна България, за турското робство, за Оскарите или за местата за пушене в ресторантите (темите за безкрайно много), започва полемика, която ако беше наживо сигурно щяха да се вадят ножове... Дайте си сметка, че целта е не да се изясни истината, а да се създават условия за раздори, за гняв, за обиди. Тоест да се понижават вибрациите и да се присписа съзнанието...
 
Нито църквата, нито всевъзможните гурута могат да ни доведат до по-добър живот. Това можем да направим само ние сами, всеки един от нас, на индивидуално ниво. Книгите, семинарите, практиките са само спирки по Нашия Път. Единствено нашата решителност да променим живота си, може да ни доведе до така жадуваната промяна.
Няма един отъпкан, широк път, по който да вървим. Има само малки пътечки, за всеки един поотделно. Да, те може да са близо една до друга, може да виждаш приятелите си, но всеки сам върви по своя път. Всеки има свое собствено усещане за Любовта и Светлината.
Нека повярваме в собствените си сили!
Нека повярваме в собствената си Светлина!
Нека повярваме в Любовта, която носим в себе си!
Нека повярваме, че можем да залеем със собствената си Любов целия свят и да го превърнем в едно прекрасно място!
И тогава можем да превърнем вярата в Знаене!
 
Весела Стамболиева
София, 15 март 2023 г.

четвъртък, 16 март 2023 г.

Да обичаш себе си…

Да обичаш себе си… 

Въпрос: Как да се научим да обичаме себе си?
Отговор: Постигнете ли го, вие вече сте в Любовта!
Отговора дава: Арх.Метатрон



Да обичаш себе си…

Вие – земните човеци,
идентифицирате себе си
със своето физическо тяло.
 
На теория знаете,
че вие сте Дух,
но на практика
егото командва парада…
 
И въпросът сега е –
да се научите да обичате егото,
да се научите да обичате
материята във вас.
 
А да обичаш, означава
да не осъждаш и да приемаш,
дори и когато грешиш,
дори и когато боли...
 
Весела Стамболиева

сряда, 22 февруари 2023 г.

Какво представлява кармата?

 Въпрос: Какво представлява кармата?
Отговора дава: Крион


Минало и бъдеще не съществуват.
Съществува само времето Сега.
Всичко в пътя ви се случва
точно в този миг.
 
Излезте от представата
за таз линейност
и осъзнавайте мига,
на свойто съществуване.
 
Мигът Сега създава
представата за вчера.
Затуй не се губете в нищото.
Губете се в Сега!
 
Весела Стамболиева

понеделник, 13 февруари 2023 г.

На Любовта й трябва Свобода!

 На Любовта й трябва Свобода!

  


На Любовта й трябва Свобода!
Не можеш в клетката да я затвориш.
В клетка ли е тя,
фалшиви трели ти ще чуеш.
 
Също като птичка
жаден взор навън ще хвърля.
И ще дебне тя мига,
да отлети към синия простор.
 
А когато е свободна, сама ще долети,
на твойто рамо ще се приюти
и с най-приказната песен
ще погали твоето сърце!
 
Весела Стамболиева

неделя, 5 февруари 2023 г.

Странджа отвъд границата

Странджа отвъд границата

 

Едно древно градче – Къйъкьой-Мидия-Салмидес, на брега на Черно море в полите на Странджа, ни приюти за една кратка почивка.

Още преди години, когато за първи път кракът ми стъпи в Странжа, усетих, че хората там са от друга порода – спокойни, търпеливи и много гостопиемни.

В съвременния забързан и шумен свят такива хора почти не се срещат. И срещнеш ли ги, имаш усещането, че си открил съкровище.

Да, това е Духът на Странджа, без значение дали е в българска или в турска територия.

Този път ветровете ме отвяха в турската част на Странджа. Наш домакин и гид беше старият ни приятел Исмаил Ерсой - изселник от 1989 г., Варналия, перфекто владеещ български език.

Благодарение на него се докоснахме до сърцето на тези любима планина. 

 За любителите на просторните и чисти плажове, без много шумотевица, това е идеалното място. 

Плажната ивица е дълга над 3 километра.

А това е малкият, но много красив плаж, сгушил се между устието на река Пабуч дере и морето.

 

Е, разбира се, средата на октомври не е най-подходящото време за плаж, но имахме късмета в един топъл, слънчев ден да се потопим в Джакузито на Клеопатра – едно естествено езерце, обградено със скали. 

Джакузито на Клеопатра – поглед отвисоко.

Вече сме вътре и вълните не могат да ни изплашат.

Е, разбира се, имат си пролука, но влизат вътре съвсем укротени...

Водата е кристално чиста и приятно затоплена... 

През останалите дни от нашия престой в Мидия, не ставаше за плаж и това ни позволи да се скитаме на воля из дебрите на тази приказна планина.

Едно от първите места, които посетихме бяха Адските водопади. Те са по-отдалечени, в самото сърце на Странджа и до там се стига с кола. 

Реката и водопадите се вият между камъните, образувайки малки езерца и вирове.

 

А белите, гладки камъни, разположени стъпаловидно, създават илюзията, че се разхождаш сред градините на някой дворец.


  

Сред вековната гора се беше сгушила зелениката, с чудното турско име горска роза.



  

От там се отправихме към Сарай за един късен обяд и скитане, но този път по магазините...

Това беше за „Добре дошли“ в малкото ресторантче, а после така се отнесох, че забравих да снимам...

Джамията в Сарай по залез слънце.

 Нашето пътешествие продължи на следващия ден с едно загадъчно и много интересно място – Крокодилското езеро.

Указателен знак, че вървим в правилната посока ;). 

Имах усещането, че се намирам в древно оброчище.

Ето и притчата за Крокодилското езеро, родила се там - сред скалите. 

Разбира се, нямаше как да пропуснем и Пиратския залив. 

 

Вечерта ни очакваше една приятна изненада...

Нашият домакин ни нагости с паламуд на дървени въглища.

 

От историческите забележителности успяхме да се докоснем само до древния скален манастир Св.Никола. 







 

Наближаваше краят на нашето приключение и една разходка с лодка по река Пабуч дере беше, може би, най-добрият завършек. 



   

Приближаваме се към Дървото на желанията.


Това е. Почивката свърши и е време да се гмурнем отново в ежедневните задачи.

Така че, натоварихме се на колата и си казахме „Довиждане! До нови срещи!“, защото знаехме, че ще се върнем отново, за да продължим приключението, наречено „Страджа отвъд гранаицата“.

Весела Стамболиева