събота, 28 октомври 2017 г.

„Доверието боли!“

„Доверието боли!“


Обичам да пътувам, особено с автобус с хора, които не познавам. Ако имам и късмета да седна сама на двойната седалка, приказката е пълна. Гледките през прозореца не ме разсейват, напротив, помагат ми да навляза още по-надълбоко в себе си.
Точно така се случи и сега, по време на тази екскурзия.
От няколко дни ме гложди мисълта, че проблемът с ръката ми крие нещо по-дълбоко. Каквито и оправдания да измислях, си давах сметка, че те не са реални.
От десетина години тези рани не се бяха появявали и сега изведнъж, в момента, в който започнах нова работа, раните се появиха отново и станаха по-лоши дори от преди.
Защо? Десетки пъти си задавах този въпрос. Знаех, че това са съпротиви, но към какво? Не можех да намеря смислен отговор.

„Доверието боли!“ – а аз се доверих и продължавам да се доверявам на новите си колеги. Как не мога да разбера, че „Доверието боли!“? Как не мога да разбера, че накрая пак ще стане нещо и аз ще остана излъгана, тоест пак ще ме боли…
Ах това подсъзнание или това Его, колко добре само си върши работата – да ни защитава – от болката, да ни защитава от собственото ни неблагоразумие

Автобусът потегли. Колко е красива есента… На където и да погледнеш виждаш един пъстър килим с всички цветове на дъгата.
* * *
Настанявам се край огъня. Жълто-оранжевите му езици се заиграват с пъстротата на есенните цветове. Орлово Перо вече ме очаква, загърнат в сливащото се с есенните багри пончо. Нали Той съм Аз, разбира въпроса ми още преди да съм го задала и поема в топлите си длани ръката ми.
В очите му прочитам безмълвния въпрос: „По какъв начин това преживяване ти е от полза и какво научаваш от него?“
Замислих се. Не си бях задавала подобен въпрос.
- Добре. – каза Орлово Перо и лека усмивка заигра на лицето му. – Да започнем малко по-отдалеч. Какво представлява физическия живот? Как, по какъв начин материализирате своите преживявания? Как избирате какво да преживеете? Как можете да промените заложената рамка на конкретното въплъщение?
Толкова много въпроси… Явно днес ще е ден на въпросите.
- А отговорите?
- Отговорите се крият в самите въпроси. Когато един въпрос се появи в съзнанието ти, значи и отговорът е там. Няма въпрос без отговор. Няма преживяване без подарък. Нека поразсъждаваме малко. Какво изпитваш? Какви са чувствата ти, свързани с това преживяване?
- Болка, сърбеж, неудобство да подам ръка.
- Защо се страхуваш да подадеш ръката си на някого? Какво те притеснява? С какво свързваш този жест?
- Отдаденост, доверие, бягство от несигурността.
- Защо се страхуваш да избягаш от несигурността? С какво те плаши сигурността?
- Когато има сигурност няма разнообразие. Вървиш по една утъпкана пътека.
- Задължително ли?
- Явно така си мисля. Плаши ме рутината. Плаши ме това, че не съм достатъчно силна, за да остана на един и същи Път дълго време. А ако не се справя? Трябва да кажа: „Провалих се.“ Но нали вече не търся правилния път. Нали вече съм го намерила. Ето, имам сигурност, имам изобилие. Какво още искам… А ако променя нещо, няма ли да секне това изобилие? И ако секне, ще мога ли да се върна назад – в нищетата, в несигурността? Ще мога ли да го преживея и да запазя равновесието си?
Замълчах.
- Страхът – отново стигнахме до него… - прозвучаха като ехо думите на стария индианец.
- И какво излиза, че поради страх от провал, не смея да подам ръка на сигурността. А ако не се проваля? Или в моя ум такъв вариант не съществува?
…Странно нещо е човешката психика. Затваряме се за евентуалните бъдещета, изпълнени с Любов и Щастие, само защото в миналото сме били наранени и пазим болката в съзнанието си. А иначе, мечтаем… Представяме си, сънуваме щастливите мигове, които бихме могли да изживеем, но само ако се освободим от стоперите, които, на всичкото отгоре, си поставяме сами.
Добре. До тук всичко е ясно. Но изниква въпросът как да убедим съзнанието си, барабар с подсъзнанието, че ако или по-точно, когато се доверим на живота, той – животът, ще ни възнагради с щедрост и изобилие във всички направления.

- Задавала си ли си някога въпроса защо доверието, което даваш, не се оправдава?
Стреснах се. Изведнъж мислите ми секнаха. На къде биеше Орлово Перо? Какво искаше да ми каже с този въпрос? Защо така рязко смени темата? И изведнъж ми просветна. Като че ли някой с магическа пръчка разчисти черните облаци от небето и слънцето освети всичко с ярката си светлина…
Колко е просто – защото това, което давам не е доверие, а страх. Защото, когато привидно подавам с доверие ръка, фоновите ми мисли нашепват: „Ами, ако…“ И всичко рухва. Това „ако“ ме връхлита с всички спомени за излъгано доверие, за болка, за унижение. И най-шокиращото е, че дори не си давам сметка за това.
Опитът… Какво значи опитът? Какво ни казва опитът? – „Я си налягай парцалките и си кютай тука, във вече познатото. Е, може да не е кой знае колко хубаво, но си го познаваме. Да, сиво, но сигурно! А онова цветното и красивото, дали наистина е цветно и красиво? Там нищо не се знае. Нямаш представа какво се крие зад ъгъла. Може да е приказен букет от рози, но може и да е някой гладен вълк или мечка стръвница…“
И така, животът си минава в сиво ежедневие с безлични отношения и много често приемаме за цвят нюансите на сивото.
- Е, добре, разбирам, всичко ми е ясно, само не разбирам какво да правя с ръцете си. Как всичко това за цветове, страхове и тем подобни мога да го използвам така, че да нямам преживяване с физическа болка и дискомфорт.
- Помисли и потърси Урока!
- Да се отворя към хората. Да се доверя на живота. Да осъзная, че всички сме едно и че само на доверието се отвръща с доверие, също както на страха, прикрит зад маската на агресията, лъжата и лицемерието, се отвръща със страх.
Настръхнах цялата. Значи това е отговорът, това е разковничето – ДОВЕРИЕ – на всяка крачка, във всеки миг. Нещо като Любов, но много по-дълбоко, много по-искрено, много по-живо.
Доверие – без него няма нищо. Нито Любов, нито Щастие, нито Цялостност.
Доверие – то е като фундамент, като основа, върху която изграждаме живота си.
Какво ми пречи да взема гумичката и да изтрия страха? Усещам признаците му – стягане в гърлото, сърцето примира, стомаха се свива, плешките се опъват, дишането се учестява и става по-плитко. Добре, щом виждам и усещам признаците на страха, значи бих могла да се справя и със самия страх. И въпросът не е да успокоя и премахна признаците, а да премина отвъд тях и да достигна до сърцевината, до същността на страха. Да не го нападам, да не го обвинявам, а да го погаля, да го прилаская, да го попитам какво иска да ми каже, какъв подарък ми е приготвил. Какво прикривам чрез него? Какво съм скрила зад дебелите му непроницаеми стени?
- Какво виждаш там, отвъд стената? – отново ме извади от унеса Орлово Перо.
- … Пиленце или зайче, или, може би, някаква кукла?
- Какво има там?
- Рокля? Една малка палавница в бяла рокличка с дантели.
Бялата рокличка ме препраща в онова ранно детство, от което нямам спомени, а са ми казвали, че съм била едно слънчево и много лъчезарно дете.
- Какво се е случило тогава?
В съзнанието ми започват да изникват различни картини, но усещам, че това са мисли на разума.
- Остави това. Спри да предполагаш. – Гласът на Мага беше толкова тих, че се сливаше с мислите ми. - Може да е било нещо съвсем безобидно, но пречупено през детската душа да се е превърнало в страшен змей…
Съсредоточавам се само върху детския образ и се оставям той да ме води. Навлизам в детското съзнание и започвам да гледам през очите на детето. Мислите полека-лека отшумяват. Вече усещам конвулсии по цялото си тяло. Явно този път бръкнах много надълбоко.
Аз съм на около годинка и половина. Зима е. Пернишката печка в стаята бумти. С леля ми, която е на около 14 години се гоним около масата. Аз се смея и тичам към нея с протегнати с пълно доверие ръчички. Тя продължава да тича и аз политам към печката. Следва писък. Залепила съм лицето си на печката.
Ето го! Това е! „Доверието боли!“
Отварям очи. По бузите ми кротко се стичат сълзи. Поглеждам през прозореца, а там хълмовете препускат назад и всички цветове се смесват в един безкраен калейдоскоп…

- Добре, но защо ръката, когато аз съм си изгорила лицето?
- Защото подаването на ръка е символичен жест, означаващ ДОВЕРИЕ!
Имам това преживяване с ръцете повече от 20 години. Сега, като се връщам назад през годините, си давам сметка, че се е появявало винаги, когато съм се обръщала с доверие към някого. И доверието ми рухваше и ситуациите коренно се променяха. И, ето, видите ли, аз се доверих, а излъгаха доверието ми. Значи съм била права да се съмнявам.
- Хайде, хоп – пак каруцата пред коня… Кое е водещото? Кое е първото, което се случва? Съмнението или излъганото доверие?
- Несъмнено е съмнението, тоест страхът, тоест бутонът или програмата „Доверието боли!“.
- Браво! Аплодисменти! Сега, когато вече знаеш причината за тези рани, много бързо можеш да разбереш, когато отново губиш доверие в нещо или в някого.
- Да, но нали вече разбрах този урок. Те повече не са ми нужни. Сега трябва да се науча да се доверявам – на хората, на събитията, на живота.
- Хм. А ако изчезне този сигнал, как ще разбереш, че отново си залитнала в недоверието?
- Чрез огледалото. Ако отново изпадна в ситуация на излъгано доверие, значи отново в мен се е появил страхът.
- Тоест, ще чакаш, отново да паднеш, за да разбереш, че си обула обувки с гьон, за да ходиш по леда… Малко странно ми се струва това. Няма ли да е по-лесно да си обуеш ботушите преди да си излязла?
- Да. Така е. – Замислих се. – Ето го! Когато чуя отново някъде отвътре „ако…“, когато усетя признаците на страха, когато в мен се появи колебание, ще знам, че отново съм ситуация на липса на доверие.

Развеселих се. Някак олекнах.
Орлово Перо се разтвори в нощната тъма.
Огънят също беше угаснал и само тук-таме се виждаха живи въгленчета. Жарта, която ще разпали буйния огън, когато отново реша да се завърна край огнището.

Автобусът потегли, но този път в обратна посока – към дома. Затворих очи и се понесох в мислите си…
А ако към всичко това добавим и темата, че няма минало, че всичко се случва в „Сега“, че си създаваме минали преживявания, само за да можем да изживеем определени опитности…
Боже мой, зави ми се свят!
Какво сме ние хората, колко Светлина и Любов носим в себе си, за да сме способни да играем тази игра на материя, на твърдост и болка…
И какво ни носи това? Какво носи на Духовния свят, от който произлизаме?
Едва ли е само желанието да изиграем една Игричка, па макар и наречена Живот във физическата вселена…

Откъс от книгата „Посланията на Орлово Перо
или Мъдростта на Един Велик Индиански Маг,
автор: Весела Стамболиева

вторник, 24 октомври 2017 г.

Цял един живот във миг се сбира…

Цял един живот във миг се сбира…


Цял един живот
във миг се сбира…
Гръмотевица
разтърсва моя сън.

Събудена,
но още неразсънена,
прелиствам страници
от книгата Живот…

Дълбоко,
нейде във Душата ми,
камбанен звън
не спира да ехти…

Едва сега събуждам се
от сън дълбок –
от сън
на петдесет и пет години…

Весела Стамболиева



понеделник, 23 октомври 2017 г.

Когато потънем в Тишината...

Когато потънем в Тишината...


Когато потънем в Тишината
Съзнанието се разтваря
и Духа изпълва този миг.

Сливайки се със Духа,
Съзнанието се разтваря
и Тишина изпълва този миг.

Весела Стамболиева

неделя, 15 октомври 2017 г.

За сакралното

За сакралното


„Нека крилата на Духа ви съпътстват през целия ден...”
Алберто Вилолдо

Просто притихни.
Заслушай се в безкрая.
Какво нашепва ти
във този миг?

Душата само отговора знае.
Душата както е Буквар,
така е и отворената книга
на безкрая...

Физическият свят показва
силата на твоите мечти.
Физическият свят ти дава тласък,
за  да полетиш.

 Весела Стамболиева

събота, 14 октомври 2017 г.

Любовта не пламва изведнъж

Любовта не пламва изведнъж


Любовта не пламва изведнъж.
Тя е като нежен цвят през пролетта.
Първо пъпката съзрява.
Набира сили, за да разцъфти.

След туй леко се пропуква.
Едно след друго
венчелистчетата се показват
и даряват на света своя цвят и аромат.

Любовта.
За да се превърне в чудна роза,
й трябва Свободата -
да съзрее и да разцъфти.

Весела Стамболиева

четвъртък, 12 октомври 2017 г.

Песен, отразена от Безкрая

Песен, отразена от Безкрая

Въпрос: Как да преминавам през днешния ден?
Отговор: С песен, отразена от Безкрая.
Отговора дава: Великият Музикант


Всеки звук до теб достигнал
е хармония във Сферите родена.
Как го възприемаш ти,
от твоите сетива зависи.

Когато Любовта във тебе е стаена,
когато Любовта за Дом те е приела,
чрез слуха си ти долавяш
нежността на цялата Вселена.

Весела Стамболиева

събота, 7 октомври 2017 г.

Размисли без страсти...

Размисли без страсти...
(откъс)



Аз съм от онази порода хора - изследователи-експериментатори, които имат навика да експериментират върху себе си неща, които поне на теория изглеждат интересни и полезни. Навремето мотото ми беше „Най-труден е пътят към себе си!”. Тогава дори не си давах сметка колко много истина има в тези думи, защото за да тръгнеш по този път е необходимо да хвърлиш всички патерици, да загърбиш всички учители, да оставиш настрана всички книги. Разберете ме правилно – нямам предвид да ги отречеш, да ги изхвърлиш, да ги обявиш за ненужни, а просто да ги оставиш настрани, когато вече си извлякъл от тях необходимата за теб информация. Когато благодарение на тях си преодолял всички стъпала и си застанал в подножието на собствения си Храм.
Понякога, именно чрез тези експерименти с новото и непознатото може да откриеш нещо, което да ти позволи да вземеш в собствените си ръце своя собствен живот. А това означава отговорност – отговорност пред себе си за самия себе си, отговорност за изборите, които правим, отговорност за живота, който живеем.
А това си е страшно… Защото отразява дълбоко вкоренения страх да поемем отговорност пред самите себе си за самите себе си, за това, което ни се случва в живота. Да, наистина е много страшно, когато за първи път поглеждайки навътре към себе си започваме да виждаме и постепенно да осъзнаваме как сами осакатяваме собствения си живот, респективно живота на децата си, живота на близките си хора…

 Страшно е и съпротивите са много големи. И единствено осъзнаването, че тази ситуация може да се промени е светлинката в края на тунела.
Някои от тези учения с етикет „секта”, ни водят именно до онова място, от което можем да видим светлинката. Те може да ни поведат през най-тъмните кътчета на холограмната ни същност, помагайки ни да преодолеем непреодолимото, осъзнали силата, която дреме в нас и безкрайните творчески възможности, които само чакат, за да бъдат проявени.
Е, това не е ли страшно – да извикаш с пълно гърло: „Аз Съм!”, „Аз Мога!”, „Аз съм прекрасно и съвършено създание, дошло на тази Земя за да изпита Щастие, за да изпита Любов, за да изпита Опиянение, вкусвайки от еликсира на вечната мъдрост…?”
Да, страшно е, докато стоиш свит на кълбо, заклещен под тежестта на собствените си Его-смисли. Но в момента, в който се изправиш, в момента, в който разпериш крилете си за полет, онова, което до вчера е било страшно става прекрасно и огрява със Светлината си не само твоя живот, но изпълва със Светлина целия свят около теб!

Как ще продължим Пътя си – с патерици или с криле – това е въпрос на личен избор. Достатъчно е просто да осъзнаем, че винаги имаме избор. Дори и когато мислим, че не избираме, ние пак избираме…
"Бъди, защото СИ!", Весела Стамболиева

Каква е причината за счупените кости?

Въпрос: Каква е причината за счупените кости?
Отговор: Съпротива!
Отговора дава: Духът от клетката


Вие, хората, сте странни птици.
Живеете в клетката на своето тяло
и намествате „вътре“ Духът…

Каламбурите на разума
(разбирай Егото),
приемате за истинска монета.

О, да, вие знаете –

Духът е неограничим…
Само дето „вътре“
в клетката на тялото стои…

Освободете го!

И разберете –
всичко в този свят
Духът за вас е сътворил!

Дори и вас самите,
поне това, което мислите,
че сте…

Весела Стамболиева

четвъртък, 5 октомври 2017 г.

Замръзнали паяжини

Замръзнали паяжини


Като паяк живота си плетем.
Ден след ден.
Година след година…

Но идва ден, когато
паяжината замръзва
и дните ни приключват своя ход…

6 октомври 2017 г.
Весела Стамболиева


Боян Лозанов – 1955-2009

вторник, 3 октомври 2017 г.

Равноденствие

Равноденствие


Настъпи есенното равноденствие. Тиха, звездна нощ.
Отново седяхме край огъня. Погледнах към Орлово Перо. В очите му играеха едва забележими хитри пламъчета. На моменти поглеждаше към празното пространство от другата страна на огнището така, сякаш там имаше нещо или някой.
Мислех си, че в тази нощ ще говорим за равновесието, за баланса.
Загледах се в пламъците на огъня. И те бяха някак по-особени – по-меки, по-галещи и сякаш ме канеха да се приютя под тяхната завивка.
Орлово Перо продължаваше да се усмихва с онази топлота и нежност, на които само той беше способен.
Понечих да заговоря, но в същия момент се спрях и изчаках думите му.
- Още ли не си го видяла? – попита той. Усмивката вече озаряваше цялото му лице.
Огледах се наоколо. Виждах само Орлово Перо, огъня и приказното звездно небе. „Но, кого да видя?” – попитах без думи аз.
- Отпусни се, притвори леко очи и си позволи да приемеш незримото – Думите бяха някак приглушени и можеха да дойдат отвсякъде. Бяха изпълнени с толкова много нежност, сякаш самата Любов разговаряше с мен…
Отпуснах се. С притворени очи се загледах в огнените езици на все още буйния огън. И тогава го видях…
Там, отвъд огъня, в цялото си великолепие стоеше Архангел Метатрон. Сиянието, което излъчваше, беше обагрено в меки лилави тонове и обгръщаше като лека утринна мъгла огъня и цялото пространство около нас.
Да, сега вече разбрах защо в тази нощ огъня ме привличаше с такава мекота и нежност.
Благодаря ти, Архангел Метатрон!
Благодаря ти, Орлово Перо!

Архангел Метатрон е архангелът, отговорен и помагащ ни за разпределението на времето – да не закъсняваме и да ни стига за всичко, което сме планували да свършим.
„Архангел Метатрон, моля те да направиш така, че да стигна навреме на работа, а след това да ми остане и време за писане.” – В ума ми, сякаш без мое участие, се завъртяха думите, които в последно време често изричах, бързайки към автобусната спирка…
- Но ти имаш достатъчно време. Само реши за какво ще го използваш, вместо да седиш и да чакаш да ти „остане време”.
- Да, но… То, времето, все не ми достига.
- Кое не ти достига?
- Ами… Времето.
- Кое?
- …
- Това, дето не съществува? Как може да не ти достига нещо, което по принцип не съществува? Разбираш ли? Ти сама сътворяваш понятието за време. Ти си се съгласила с това понятие още преди да се родиш, но в крайна сметка ти го създаваш и само от теб зависи колко ще бъде разтегливо или стегнато. Параметрите на това понятие задаваш ти:
За колко време ще се придвижиш от едно място на друго, колко време ще продължи твоето денонощие и по колко време ще ти е нужно за извършването на всяка една от твоите дейности.
Разбери – времето не е статична величина. Да, вие имате часовници и по тези часовници синхронизирате времето си, без значение в коя точка на земното кълбо се намирате. Но то не е даденост. Това е само едно съгласие между вас, което сте дали преди да започнете приключението, наречено Живот.
Вие сте се съгласили да приемете четвъртото измерение – време, за да разберете какво е пространство и движение, но в момента, в който осъзнаете себе си като духовни същества и проумеете играта, наречена Живот, вече спирате да бъдете подвластни на времето, а това означава, че можете (стига да пожелаете) да излезете от контрола и строгите параметри на времето. За вас то става гъвкаво и едно денонощие, въпреки че пак ще бъде 24 часа, съгласно вашите часовници, може да ви предостави неограничени възможности в реалността, наречена пространство.
И пак ще повторя – за това е нужно вашето осъзнаване за реалността, в която живеете, нужно е вашето безусловно приемане на ограниченията на тази реалност. Едва приемайки ги, вие ще можете да преминете отвъд тези ограничения. А те са много, но едно от най-силните, чието осъзнаване е ваш приоритет, е времето.
Правете си реални, физически (както ги наричате) експерименти. Заиграйте се с времето. Докажете, всеки сам за себе си, че времето не е статична величина. Само тогава можете да започнете да проумявате същността на понятието или, ако повече ви харесва, на измерението време. Само тогава можете да отидете отвъд видимостта и да погледнете реалността с вашите истински духовни очи.
Няма как да вдигнете завесата на физическия свят, докато не осъзнаете бариерите, които сами сте заложили на Пътя си, за да имате това преживяване, наречено Живот във физическата реалност.
Без тези бариери – пълна безпаметност за вашата истинска същност, време, мисли, тяло, индивидуалност, разделение, нужда от храна, вода, пари и още, и още, и още… няма да можете да се потопите в Играта, няма да можете да я изживеете. Ще имате усещането, че седите в един киносалон и гледате някой долнопробен филм, не предлагащ нищо, което да ви завладее и няма да има сила, способна да ви задържи в този киносалон.
Затова, експериментирайте с всяка бариера и нещата, които сега ви изглеждат като чудеса, полека-лека ще станат ваше ежедневие. Така ще можете едновременно да пребивавате и във физическия, и в духовния свят.
И именно тогава ще можете да осъзнаете най-ценните си уроци – уроците, заради които приехте да се нагърбите с всичките тези бариери.
И когато решите да оставите ризата, наречена тяло, вие ще се събудите за Духовния свят, придобили уникална по същността си мъдрост.
Ето заради това решихте, че си струва да приемете ограниченията на материята.
Неведнъж си чувала и чела, че само най-силните измежду нас са в състояние да приемат тези предизвикателства.
Да – видимостта е, че ние сме вашите Учители, но реалността е, че сте най-добрите Учители в Духовния свят, защото само вие от опит знаете какво означава да имаш усещането, че живееш без Любов; да имаш усещането, че всичко около теб има Начало и Край; да имаш усещането за загуба.
Помисли само – в света, в който всичко  съществува Изначално, би ли била в състояние да разбереш емоционалното състояние на една майка и на един баща, които за първи път чуват плача на своето новородено дете? А трепета на първата целувка? А опиянението, когато за първи път надникнеш отвъд Завесата на Забвението?
Времето! Какво не бихме дали ние, за които такова понятие не съществува, да усетим силата на това Нещо, държаща ви в плен.
Затова вие сте там, „долу” - за да можем ние да вкусим вашия опит и да изживеем вашата Мъдрост.
В Света на Любовта, в Света, в който няма ограничения и болка, вие сте тези, чиито Цветове блестят най-ярко в разгръщащата се пълнота на Безкрайния Покой!
Поклон пред всички вас!
Светлина и Любов по Пътя ви!

Изричайки последните думи, Арх.Метатрон постепенно се разтвори в настъпилия нощен мрак. Или може би аз постепенно се завърнах в избраната от мен реалност…
До преди малко буйният огън вече едва тлееше и само догарящите въглени просветваха като светулки в нощта.
В очите на Орлово Перо вече нямаше закачливи пламъчета. И той бе потънал в своя си свят. За него нямаше граница между видимото и невидимото. Той живееше в Духовния свят, макар и една частица от него да беше все още, чрез мен, във физическия и истински преживяваше думите на арх.Метатрон…


Ами аз – за мен все още бариерите, за които говори Арх.Метатрон, са реалност. Да, наистина, някои са поизбледнели, други на моменти се повдигат, за да мога да надзърна под тях, но са реални – точно толкова реални, колкото и целият този свят, който наричам свой Истински Живот.

Откъс от книгата „Посланията на Орлово Перо
или Мъдростта на Един Велик Индиански Маг,
автор: Весела Стамболиева

Послепис
5 октомври 2015 г.
Има нощи, в които 3D-светът те връхлита със страшна сила. Хваща те за гушата и стиска ли стиска… И това не е споменът. Не е дори и тъгата. А просто една мечта. Една мечта, останала там някъде – по пътя, назад във времето…
И боли. Толкова силно боли. Защото е трудно да кажеш: „Липсваш ми.”
На 6 октомври 2009 г. съпругът ми Боян напусна този физически свят…

Изживявай Мига

Изживявай Мига

Въпрос: Какво да очаквам от днешния ден?
Отговор: Просто Живей!
Отговора дава: Арх.Метатрон


Какво да очакваш от днешния ден…
А нима има друг ден, освен Днешния?
А нима има друго време, освен Сега?
Какво да очакваш…

А какво значи очакване?
Кратко и ясно -
означава спиране на Потока!
Затова просто Живей!

Не очаквай,
а изживявай Мига!
Когато очакваш,
ти спираш Живота.

Казваш му: „Аз не искам СЕГА да живея.
Нека отложим за малко Живота.“
„За кога?“ – пита Духът.
„Ами… За тогава, когато…“

„За тогава, когато…“ е време,
което никога не е СЕГА.
„За тогава, когато…“ е време,
което никога няма да дойде.

Затова изживявай Мига.
Само него ти имаш.
Разбереш ли това,
ще стане Приказка твоето Сега.

Весела Стамболиева