Така се случило, че на
един самотен остров се оказали заедно Любовта и Страхът.
Любовта била млада и
красива. Песните ѝ огласяли целия остров. Щом запеела, животните и птиците
притихвали и се събирали около нея, сгушвали се в краката ѝ, играели си с
косите ѝ... Вятърът се шмугвал някъде из храсталаците и притаявал дъх... Дори
Слънцето си избирало някое пересто облаче, за да може лъчите, които изпращало
на земята, да бъдат по-меки и галещо нежни...
Страхът бил нейна пълна
противоположност - стар и грозен, а отворел ли си устата, вместо песен, излизал
толкова страшен рев, че дори и земята започвала да трепери, животните бягали и
се криели кой където намери. И дори Слънцето викало буреносните черни облаци,
за да заглуши рева на Страха...
Островът не бил голям,
но някак случайно, Любовта и Страхът стояли далеч един от друг.
Любовта излизала през
деня, когато било топло и светло. Разхождала се по поляните и избягвала тъмните
усойни места и пещерите.
Страхът, от своя
страна, обичал (до колкото може да се каже, че той въобще можел да обича) да
излиза през нощта, а през деня се криел в най-тъмните кътчета на острова и
любимите му места били най-тъмните и дълбоки части на пещерите.
Но ето, че веднъж
Любовта, седнала на една красива полянка в подножието на планината и унесена в
чудната приказва, която разказвала на насъбралите се животни и птици, не
усетила кога паднала нощта. Небето било обсипано с безброй звезди, Луната меко
греела и лъчите ѝ се отразявали в косите на Любовта...
Изведнъж, над
притихналата планина се разнесъл страшен рев. Всичко живо се разтреперило.
Животните, птиците и мушиците се струпали колкото е възможно по близо до
Любовта, инстинктивно търсейки от нея защита.
Тя, Любовта, замълчала,
ослушала се и попитала:
- Какво беше това? Чий
е този рев?
- Това е Страхът. Това
е Страхът. Това е Страхът – се разнесъл шепот от всички страни.
- Кой е този Страх и
защо реве така? – попитала отново Любовта.
Този път не получила
никакъв отговор. Всички се били снишили ниско до земята и никой не смеел да
повдигне главата си, камо ли да изрече някакви думи.
И ето - пред Любовта, в целия си ръст, се изправил
Страхът и изревал:
- Аз съм този, за
когото питаш. Трепери и бягай, ако ти е мил животът.
- Какво означава да
треперя и защо да бягам? – попитала Любовта.
- Защото аз съм Страхът
и всички треперят от мен и бягат, когато аз се появя. – отговорил.
- Но мен не ме е страх
от теб. Ти си само един уморен и самотен старец, а аз мога да изпълня със
светлина и любов живота ти.
- Не се нуждая от
твоята светлина и любов. Аз съм Страхът и всички трябва да треперят от мен.
Дори и ти!
- Но защо? Аз не виждам
нищо страшно в теб. А ако се усмихнеш, лицето ти дори ще стане красиво.
При тези думи на
Любовта, Страхът изревал толкова страшно, че целият остров потреперил и за
малко да се катурне в морето. Но тя, Любовта, останала съвсем спокойна и дори
продължила да се усмихва.
Разбрал Страхът, че
няма как да излезе на глава с нея, махнал с ръка и си тръгнал. Само изсъскал
през рамо:
- И ако обичаш, не се
мотай тук през нощта. Това си е моето време.
Любовта го погледнала и
в очите ѝ заблестели игриви пламъчета. Животните и птиците лека-полека
започнали да се окопитват и да повдигат главиците си. Те не можели да разберат
какво става и как тази крехка девойка накарала Страха да си тръгне.
А тя, Любовта, сияйна в
своята безкрайна чистота, заговорила с мекия си топъл глас:
- Мили мои прелестни
създания - казала тя, - когато Любовта е с вас, Страхът позорно отстъпва и нищо
не е в състояние да наруши мира в сърцата ви. Запомнете това и когато Страхът
отново се изправи пред вас, си спомнете, че частица от мен живее в сърцето на
всяко живо същество и той сам ще си тръгне.
Всички потънали в
мълчание, обърнали се навътре към себе си, към своето сърце и с огромна изненада
открили по една блестяща звездичка в сърцата си.
От този ден до свършека
на всичките времена Страхът стои далече от този, който открие звездичката на
Любовта в своето сърце.
Седяхме притихнали край жаравата. Във въздуха се носеше
освежаващият аромат на дива мента. От време на време изпукваше по някой
недоизгорял въглен и огненото му езиче проблясваше като звездица. Само щурците
огласяха с песента си притихналата земя.
Огледах се около себе си. Въпреки падналия нощен мрак, светът
изглеждаше някак толкова красив... Луната още не беше изгряла и Млечният път се
очертаваше ярко на небосклона. Заслушах се в шумовете на гората. Една сова
изписука и за миг заглуши песента на щурците. Долових и монотонния ромон на
близката рекичка.
Земята пееше своята приспивна песен.
