събота, 18 май 2019 г.

Празникът Уесак

Празникът Уесак


Витоша
  
Вдъхновението –
Време за кристална чистота...
Време за движение в покой...

Нулевата точка. Там е всичко –
и движението, и покоят.
Цялата Вселена се е сбрала там.
Мигът свещен на пълното мълчание...

Достигнеш ли го,
Приказката в тебе се разтваря.
Времето изчезва
и пространство вече няма...

Всичкото и нищото
сбрани в миг един –
прегръдка изначална.
Миг, докоснал се до Вечността...

Велико Търново
  
Притихнал миг. Преди да се разтвори,
събира красота и мощ...
Незнайно ехо тътена подгони
и в миг разкри чутовни небеса...

Отвъд пространство, време и илюзии
в кристал мигът застива...
Няма минало и бъдеще няма -
единствено мигът,
във който съществуваш.

Весела Стамболиева


Публикувано в стихосбирката
"Когато Душата проговори...", Весела Стамболиева

неделя, 12 май 2019 г.

Фестивал на зелниката в Странджа, с.Костѝ


Фестивал на зелниката в Странджа, с.Костѝ


8 май 2019 г.
(в очакване на фестивалните дни)

Светлината огрява!
Слънцето гали твойта снага.
Дъждът отмива прахта,
полепнала по твоите мисли.

 Светът е пред теб.
Светът те обича.
Дарена си с Мъдрост и Сила.
Не ги пропилявай във дребни игри.

 Заложи на голямо!
Заложи на Света!
Там е вихърът.
Там е твойто Сега.

 Ти вече не можеш да бъдеш
птичка във клетка.
Орел си, а за орлите
клетки не съществуват.

 Волно крилата разпервай!
Лети!
В скалите гнезди!
И живей на мига в същността!
  
Весела Стамболиева


12 май 2019 г.
(в тихата, ранна утрин на втория ден на Фестивала)

Живата приказка на Странджа
свойте страници пред теб разтвори
и отново даде ти урок.

Приемай хората със чистота.
Приемай ги, каквито са.
И запомни –
не Съдбата си играе с теб,
ти играеш със Съдбата.

Научи се насладата в мига да виждаш.
Научи се да отвяваш дребните неща.
Научи се да живееш в Свобода.

Помисли какво във себе си таиш,
какво във тъмното си скрила...
Няма как крилата да разпериш,
преди да осъзнаеш,
че си родена със крила!

Весела Стамболиева







РС, Снимките са мои, направени по време на преминаването по единия от маршрутите - панорамна обиколка на резервата Силкосия, точно преди да се излее върху нас пороен дъжд.


вторник, 30 април 2019 г.

Размисли по пътя


Размисли по пътя


Всички ние, когато останем насаме със себе си, сме като в черна кутия. Тази черна кутия, тази стая, е абсолютно тъмна. В нея може да има несметни богатства, но тя може и да е напълно празна. За да видим какво има, е необходимо да я осветим. Но как да намерим ключа за осветлението в тази абсолютна тъмнина? Не е ли по-лесно да се отпуснем и да заспим? И не е ли точно това, което правим цял живот..., защото когато отворим очи, виждаме тъмнина, а тъмнината ни плаши.
Никой отвън не може да влезе в нашата тъмна стая, независимо колко огромна е Любовта му към нас и колко е искрено желанието му да ни помогне. Единственото, което може да направи, е да стои пред вратата и да ни помага да не заспиваме в уютната тъмнина на нашата стая. Той може да ни напътства как да стигнем до ключа, но не може да го завърти вместо нас. Това е необходимо да направи всеки сам, в собствената си стая.
А на всичкото отгоре ключът не е един. Много са. И са така подредени, че всеки следващ ни дава още малко светлинка.
И така, слушайки гласа отвън (книги, учители, сънища...), ние успяваме да намерим първия ключ, завъртаме го и тъмнината малко се разсейва. Все още е тъмно и ние не можем да различим нищо определено, но усещаме светлината... Тогава се събужда любопитството:
  
„А-хааа, значи все пак тук има нещо...” Преодоляваме първичния страх от тоталната тъмнина и продължаваме да търсим следващия ключ още по-усърдно.
„Урааа!!!” – намерихме го! Завъртаме го... но вместо това, което виждаме, да ни въодушеви още повече, то ни стряска, защото сега вече цялата стая е изпълнена със сенки – страшни, огромни, черни сенки... В първия момент светлината е достатъчна, за да ги видим, но е още твърде слаба, за да разберем, че това са нашите собствени сенки. И тогава започват съмненията – „Добре, ама ако аз намеря още един ключ и светлината стане още по-силна, дали тогава няма да събудя чудовищата, чиито сенки виждам сега? Ами те като се събудят, няма ли да ме нападнат, да ме ухапят, да ме изядат? Я, по-добре аз да се обръщам на другата страна и да заспивам. Ключове, светлинки – глупости! Само сенки и чудовища има там. ВЕЧЕ ЗНАМ! Така че, лека ви нощ!”
Но има и друг вариант – въпреки страха от чудовищата, да продължим да търсим следващия ключ. Към това ни подканя и гласът на онзи приятел, който стои пред вратата... Дали ще се вслушаме в него, зависи само от нас. Гласът е достатъчно силен, за да го чуем, но е и достатъчно приглушен, за да не безпокои съня ни, ако все пак решим да заспим отново.
Е, добре, ние тръсваме глава, казваме на страха да стои кротко, защото този път няма да му мине номера и откриваме следващия ключ.
  
Завъртаме го... и разбираме, че в стаята няма никакви чудовища, а това са нашите собствени сенки, доста уголемени и разкривени от слабата светлина и от… Страха...
Еврика! На все още слабата светлина, осветила само едно малко кътче от стаята, забелязваме нещо блестящо и красиво... Решаваме, че това са диаманти, започваме да ги събираме и да ги крием по джобовете си, защото са малко и ние трябва да ги запазим за себе си... И това е, може би, най-трудният участък от пътя. Видели сме себе си, видели сме собственото си отражение в огледалните стени. Да, образът не е много ясен, защото светлината все още е твърде слаба, но за нас това е най-ярката светлина, която сме виждали до момента, и това е най-ясният образ, до който сме се докосвали. Открили сме някакви лъскави стъкълца, но тъй като никога не сме виждали истински диаманти, решаваме, че са такива. Радостта и възгласите ни са толкова силни, че заглушават гласа на приятеля отвън.
Ние сме велики и вече няма какво да търсим!!! Дошло е време да събираме плодовете на нашето откритие. И как го правим – като разказваме колко сме велики и какви несметни богатства сме открили и че пътя, по който сме преминали, е уникален и толкова труден, че видите ли, никой друг не може да мине по него... без нашата помощ…
... И си оставаме там – насред пътя или може би, дори в самото начало на пътя...

 А има и друг вариант – след първата еуфория, се оглеждаме и забелязваме, че около нас е все още твърде тъмно. Заслушваме се в гласа, идващ отвън, и решаваме да продължим да търсим...
..............................
...Ще има ли край това търсене? Ще достигнем ли до момента, когато стаята ще бъде напълно осветена и от последното ъгълче, ще вземем златното ключе, с което ще отключим вратата, ще я отворим и ще се прегърнем с онзи приятел, който все още ни чака, знаейки, че ние МОЖЕМ?!
Това зависи само от нас, от нашата готовност да търсим и от нашата решимост да се съмняваме.
Духът никога няма да ни обърне гръб, докато вървим към него!
………………….
Харесвам си тази хрумка. Още си спомням каква силна емоция изпитвах, докато я пишех. Има много такива гуровци – авторитетни, всезнаещи, размахващи пръст…

"Бъди, защото СИ!", Весела Стамболиева

събота, 27 април 2019 г.

Да бъдем себе си


Великден е!
И си казваме днес: Христос Воскресе!
И отговаряме: ВоИстина Воскресе!
Но осъзнаваме ли смисъла на тези думи
или единственото нещо, с което ги свързваме
са писаните яйца и козунака…

Да бъдем себе си

Снимка: Malinka Coppi

Този път погледът на Орлово Перо е строг и недвусмислен.
Сивите му очи проникват през моя поглед дълбоко в душата ми. Няма място за колебание. Няма място и за отстъпление.
- Коя съм аз? - вечният, изначалният въпрос.
- Колко време още ти е нужно, за да си дадеш отговора, тоест за да повярваш в това, което вече знаеш?
Коя си ти? – Ти си точно тази, която си решила да бъдеш. Точно тази – нищо повече и нищо по-малко. Ако решиш ти можеш да летиш. Но ако решиш ти можеш и да пълзиш… Разбираш ли – всичко – и полета, и пълзенето са плод на твоето решение. Никой не е в състояние да промени това. Твоето решение, твоето изявление – това е единственото, което има стойност!
Докато се луташ, докато не знаеш какво искаш, няма как и да получиш.
Бъди себе си!
Приеми себе си!
И само гледай какво се случва…
Гледай и се наслаждавай! Защото има на какво да се наслаждаваш.
Една твоя дума може да промени цели светове. Една твоя мисъл може да преобърне ситуацията и ролите да се разменят. Когато ти в себе си осъзнаеш, че си господар на ситуацията, че си режисьорът на филма, само тогава всички около теб ще те погледнат с изпълнени с щастие очи.
Цялата ситуация, целият филм сега са в твоите ръце или по-точно – в твоето сърце.
Какво ще избереш – да протегнеш ръцете си за просия или да протегнеш ръцете си за прегръдка; да затвориш сърцето си и да го превърнеш в юмрук или да разтвориш сърцето си и да разпръскваш Любов…
Всичко това са си само твои лични решения – твои – като човешко същество, съставено от плът и дух.

Сега си на предела между плътта и Духа и въпросът не е да избереш плътта или Духа. Въпросът е да ги обединиш, да ги разбереш като едно цяло и да изразиш Любовта си именно чрез това цяло.

И това съвсем не е толкова трудно. Много по-лесно е отколкото очакваш.
Единственото нещо, което е нужно да направиш е да вземеш решение и да забравиш думичката „колебание”.

Дали си готова?
Да, готова си!
Действай!!!
Откъс от “Посланията на Орлово Перо, Книга Втора”,
Весела Стамболиева


събота, 20 април 2019 г.

Честит Празник, мили Цветя!


Цветница



Въпрос: Орлово Перо, какво е твоето послание за днешния празник на Цветята?
Орлово Перо:
А има ли празник, на който да няма Цветя?
И... празникът ще бъде ли Празник,
ако край трапезата не е седнало и някое Цвете?

Цветята – те изпълват сърцата ви с Красота.
Те ви дават простор,
за да разперите свойте крила.

Как в този свят бихте живели,
ако я намаше крехката сила
на стръкчето нежност?

Затова и хората с имена на цветя
са специална порода -
крехки и силни, могъщи и нежни...

За обич родени,
с обич дарени,
заливат света със Любов!

Весела Стамболиева

понеделник, 15 април 2019 г.

Грънчарско колело


Грънчарско колело


Живеем в свят
мислим и необятен.
Живеем в приказката, на която
разказвачи сме сами.

Докосваме се до света,
но всъщност ние сме света.
Дали ще грее слънце
или буря ще вилнее,

Избора го правим ние
със свойте чувства,
свойте мисли,
със своите дела...

Свикнали сме
с твърдостта на този свят,
а той е мек и поддатлив
като парчето глина.

Педалите въртим
и колелото се завърта.
С ръцете си
извайваме света.

И с Любовта, която
в сърцата си таим
вдъхваме живот
на безпристрастната картина.

Весела Стамболиева

събота, 13 април 2019 г.

Около слънцето в спирала се въртим...

Около слънцето в спирала се въртим...


Около слънцето в спирала се въртим...
Хем въртим се, хем напред сме устремени...
И тъй безкрайността разтваря свойте двери...

А ние тук си мислим,
че този свят е неизменен,
притихнал като кадър от фотоапарат...

Весела Стамболиева