Легенда за мартеничките

 Истината винаги е някъде отвъд думите

 Разхождаш се по улиците някъде към края на февруари и началото на март. И няма никакво значение дали си в някой голям град или в малко селце. Отвсякъде ти се усмихват мартеници – по сергиите, по дърветата, по вратите на къщите…

И хора – забързани, но усмихнати. Спират за миг, купуват някоя мартеничка и продължават към следващата сергия. Така неусетно до 1 март сме натрупали цяло състояние от мартеници – малки и големи, плетени и рисувани, бели и червени, от конци, от маниста, дори и от кожа и дърво…

И ето я тази баба, която всички толкова много обичат – Баба Марта! И защо ли?

Може би, защото разчупва рамките на ежедневието – навсякъде. Из цялата българска земя няма да намерите нито едно местенце, където да няма усмивки и мартенички. Дори и в най-строгия офис или учреждение, вместо „Добро утро!“, ще чуете „Честита Баба Марта!“ и ще получите и раздадете n-брой мартенички. Помислили сте за всеки – от големия шеф до чистачката и портиера. А това е направил и всеки от вашите колеги, приятели, близки, познати и непознати. Всеки, за който думата българин има някакъв смисъл.

Да, това е един от най-чистите и светли празници, който не е свързан с религии и етническа принадлежност, с материалното състояние или мястото в йерархическата стълбица… Един от малкото дни, в които подаряваме не само мартенички, а чисти, искрени усмивки и частици от сърцата си на всеки, с когото съдбата реши да ни срещне в този или в някой от следващите дни…

Това е традиция на Любовта. На онази безусловна и чиста Любов, която не пита кой си и какъв си, която отдава и приема без да прави сметки и да поставя условия.

Едва ли има друг празник в световната история, който да е зареден с толкова много Любов…

Време е да кажем „Добре дошла!“ на тази хилядолетна Баба Марта!

 

Легенда за мартеничките

 

Игривите пламъчета отново се бяха настанили в очите на Орлово Перо. Хм, странно, какво ли е намислил този път… Усещах, че крие нещо в ръката си, но не исках да питам, за да не разваля удоволствието от изненадата.

Тази сутрин ме извика рано-рано край огъня – малко преди първите слънчеви лъчи да залеят небосвода.

В ранната утрин небето беше обагрено в най-чудните цветове, които бях виждала на разсъмване. Слънцето полека-лека започна да се показва иззад хълма и в този момент Орлово Перо отвори дланта си, където удобно се бяха настанили Пижо и Пенда.

Зарадвах се като малко дете, което току-що е получило най-ценния си и желан подарък. Сложих си мартеничката и на свой ред извадих моята, за да закича с нея стария индианец.

Прегърнахме се с такава сила, че усещахме туптенето на сърцата си.

- Мартеничките – този прекрасен български обичай е оставен на поколенията, за да могат да го съхранят до времето, когато ще залее цялата планета. Да, те са български символ, поне за сега, но истината е, че българите се оказали най-подходящото племе за запазването на този вселенски символ. – Орлово Перо замълча, леко галейки мартеничката на гръдта си и зареял поглед някъде отвъд пространството и времето, вероятно събирайки подходящите думи, за да разкрие една тайна пазена цели хилядолетия.

- Както знаеш, планетата Земя е планетата на Любовта. Ние идваме тук, за да можем чрез твърдостта и дуалността да достигнем до най-великото чувство във вселената – Любовта.

Тук преминаваме през много изпитания, за да можем да усвоим цялата палитра от чувства и емоции. Само когато сме потопени в дуалността можем да разграничим чувствата, които изпитваме и да направим своя избор в коя част на скалата искаме да преживеем този свой живот.

Това е изключително тежко изпитание и не всеки дух, въплътен в плътта успява да достигне до Чистата Любов в едно свое прераждане.

 

Но да се върнем към мартеничката – каква е нейната същност, каква символика крие в себе си и предава на хората, какво означават цветовете й и кои са Пижо и Пенда…

Има доста легенди за това, как и кога се е появила мартеничката, но истината е съвсем различна и е много по-древна, отколкото предполагате. Корените й се крият в дълбоката древност, още когато Вселенския събор решава съдбата на тази малка планета – на това самородно бижу, сътворено от Любовта и Хармонията на Вселената. За да я защитят висшите същества я обгърнали в бял плащ, който наподобявал белите перести облаци в безбрежната синева на небето. През този плащ можели да преминат само същества, достигнали нивото на пълна Хармония и Любов. Тук те намирали покой и възстановявали равновесието и хармонията в себе си.

Но колкото и да пазели в тайна това място, постепенно се разчуло, че някъде там в една малка галактика има една малка слънчева система, в която има една малка синя планета, даряваща хармония и любов на обитателите си.

И започнало голямото търсене. А който търси – намира… Белият плащ бил сигурна защита, но само срещу тези, които не знаели, че тази планета съществува. Те можели да минат съвсем близо до нея и въобще да не я забележат. Но към планетата се насочвали все повече същества, които знаели за съществуването й и правели опити да преминат през плаща. От многото набези, постепенно защитната обвивка започнала да изтънява и все повече същества започнали да достигат до повърхността на планетата. Висшите създания разбрали грешката си, но било твърде късно. Те направили един последен опит като прострели над планетата червен плащ, който да заблуди пришълците, че това е една опасна и негостоприемна планета, но не след дълго и този опит се провалил.

И така постепенно на планетата се заселили различни същества. Някои отпътували към своите селения, но някои оставали завинаги в това райско кътче. И тъй като не всички същества били изпълнени и се стремели към хармония и любов, ресурсите на планетата започнали да се изчерпват. Тя била все така красива, но постепенно започнала да прибира в глъбините си Любовта и Хармонията, за да може да ги запази за тези, които могат да ги оценят.

От постоянно заселилите се тук същества започнала да се оформя една нова раса, пригодена към условията на живот на земята. Започнали да ги наричат хора, а себе си да наричат богове. Хората си приличали и все пак били различни, в зависимост от мястото, което обитавали и от съществата-богове, от които произлизали. Някои били миролюбиви, но други се опълчвали на създадения ред.

Съществата-боговете постепенно започнали да напускат планетата, оставяйки я в ръцете на хората, като се погрижили преди това хората да бъдат смъртни и да нямат спомен, както за своя произход, така и за своите възможности.

Именно това бил моментът, в който Вселенският събор решил да даде на хората шанс, когато са готови, да си спомнят кои са и да си възвърнат божествените сили, заложени в тях. Дълго умували по какъв начин да направят това без да се намесват в естествената еволюция на човечеството. И тогава решили да оставят два плаща, направени от защитните обвивки на земята, които са съхранят Любовта и Хармонията в човешките сърца.

Обикаляли по света и се спирали при различни хора, живели в различни племена, виждали битките и войните, които водели помежду си и се чудели как да им поверят такава отговорна задача.

Докато един ден, бродейки из една висока и много красива планина, видели седем малки езера и усетили как те са обгърнати от познатата Хармония и Любов. Насядали по полянките, за да се насладят на това отдавна забравено усещане. Нощта дошла и те останали там, наслаждавайки се на приказното нощно небе. Неусетно небето изсветляло и първите слънчеви лъчи погалили земята. В този момент към тях се приближили двама души.

- Добра среща! – казала жената.

- Добро да е утрото! – поздравил и мъжът.

- Добро утро! – отвърнали висшите същества, предрешени в човешки образи.

- Кои сте вие и къде сте тръгнали толкова рано? – попитал единият от тях.

- Аз съм Пенда, а това е мъжът ми Пижо. Ние сме болгари и живеем по тези земи. Тръгнали сме към кошарите да изведем овцете на паша.

- Сполай ви Пижо и Пенда. Искате ли да седнете за малко при нас? Тук няма много хора, с които да си поговори човек.

- Ами – да седнем, що да не седнем. – казал Пижо и седнал на един камък, като дал знак на жена си и тя да направи същото.

- Гледам ви – спокойни сте, не се криете, не бягате от никого. Нямате ли врагове наоколо?

Пижо се разсмял толкова гръмогласно, че чак върховете на дърветата се заклатили.

- Какви ти врагове. Тук всички сме като едно голямо семейство. Високо в планината няма място за борби. Тук оцеляват само най-силните и най-смелите. Сърцати хора сме ние планинците, друже, и няма от какво да се боим или какво да делим. Има предостатъчно за всички.

Спогледали се старците.

- Ето ги нашите Пазители! – изрекли в хор те.

Пижо и Панда не разбрали какво имат предвид и само се спогледали.

Тогава най-възрастният разтворил дисагите и извадил от там двата плаща – един бял и един червен. С белия загърнал Пижо, а с червения Пенда.

- Нека вие и вашето племе бъдете пазителите на Хармонията и Любовта на тази планета. Ще дойде ден, когато те отново ще възтържествуват по цялата земна шир. Белият цвят е цветът на Хармонията, защото съдържа в себе си всички други цветове, а червеният е цветът на Любовта, защото тя се притаява в сърцето и чрез кръвта обгръща цялото тяло. И запомнете - много е важно да не загубите тези символи. Без тях Любовта и Хармонията няма да могат да възтържествуват на тази планета.

След тези думи тримата старци си тръгнали, доволни, че са изпълнили мисията си.

Пижо и Пенда също продължили пътя си.

Това се случило на първия ден на месеца, който носел в себе си пролетта – месец март.

Двата плаща се предавали от поколение на поколение, но с годините изтънели и се прокъсали, а и вече никой не си спомнял за срещата на Пижо и Пенда с тримата старци.

Последната жена, на която бил предаден плащът вече толкова съдран, че нямало как да го закърпи, а и плащът на мъжа й бил същият, решила от двата плаща да направи кукли. Белите кукли нарекла Пижо, а червените Пенда. Омотала бял и червен конец и вързала двете кукли. Имало за всички в селото – и за малките и за големите. Тя знаела, че тази традиция трябва да остане, макар и да не знаела защо и тъй като нямала свои деца, закичила всички в селото.

Така полека-лека традицията се разпространила из цялата българска земя.

Сега разбираш ли защо мартеничките носят толкова много усмивки и любов…

 

Замислих се. Върнах се в годините назад. Да, Орлово Перо имаше право – този обичай носи със себе си много радост и дори и след като ги свалим и закичим първото цъфнало дърво с тях, изпращайки Любовта и Хармонията към майката Земя, оставаме свързани с този обичай в очакване на следващата година…

 

Весела Стамболиева