Копнежът на Духа

Копнежът на Духа

- Сега ще ти разкажа една приказка. Седни, настани се удобно и чуй шепота на вятъра... - каза Орлово Перо с плътния си дълбок глас, който в този момент звучеше като ехо.

* * *

Това се случило много, много отдавна... Още преди всичките времена...

Живели тогава – в безкрая две сияйни лъчезарни същества. Едното се казвало Ума, а другото Яла. Те много обичали да играят. Всеки път, когато се срещнели от тях бликала толкова много лъчиста кристална светлина, че дори Духът притихвал, запленен от красотата им...

Да, самият Дух ги бил създал, но те не били като останалите създания. Освен познанието, което носели в себе си, а то било Цялото Познание, защото такъв бил редът тогава, те притежавали и още нещо... Те можели да се забавляват и така създавали красота, непозната дори за Цялото Познание.

Духът не можел да разбере къде се крие тайната им... Не можел да се начуди как може да има нещо, което да бъде непознато за Него – Духът и за Неговата Същност – Цялото Познание...

Чудил се и мислил, мислил и се чудил и накрая решил да позволи на тези сияйни създания да имат свое потомство, за да може красотата, която създавали да се множи. Разбрал, че по този начин освен насладата, която ще изпитва ще разгадае и тяхната тайна.

Речено – сторено. Нооо... До сега всичко бил създавал Той - Духът. И било лесно. Достатъчно било да си помисли нещо и то ставало реалност... Как да направи така, че Ума и Яла да осъзнаят, че тъй като произлизат от Него, също имат тази способност...

Ами останалите същества? И те имали същата способност, но и те не знаели за нея и за това всичко било под контрол и в пълна хармония. Не! Отсякъл Духът. Не може всеки да прави каквото си поиска. Трябва да има ред! Но дори и Той можел да копнее...  И копнеел за още Красота...

Той мислил, мислил и само след няколко еона години измислил... Осенила го една нова съвсем различна идея. Оглеждал я отсам, оглеждал я оттам и накрая решил, че това е една добра идея.

Помислил за Ума и Яла и те тутакси се появили пред него – отново сияещи в своята кристална лъчиста светлина.

Тогава той им казал:

- Ума и Яла, вие много ме възрадвахте с красотата си, когато сте заедно за това реших да ви даря с нещо, много ценно за вас, с нещо, което до сега притежавах само Аз. Вие ще можете да имате потомство!

Ума и Яла толкова много се зарадвали, че засияли в невиждана до тогава светлина, която достигнала до най-потайните кътчета на Нищото.

- За да можете да имате потомство, ще дам на приказната лъчиста светлина на Ума сини отблясъци, а на Яла розови. Така вие ще станете мъж и жена и ще можете да се сдобиете с потомство. Но за да можете да получите този дар е нужно да се освободите от част от познанието си.

- Отче наш, безкрайно Ти благодарим за този безценен дар! – казал Ума.

Духът се усмихнал вътре в Себе си без да каже нищо. Да, Той ги направил външно различни и така другите същества нямало да разберат, че способността им да се размножават е тяхна изначална същност, а не специално благоволение на Духа...

Минали още няколко еона години...

Духът, за когото всичко било Тук и Сега, отново насочил вниманието си към Ума и Яла. Сега пред него се явили не две същества, а хиляди дори милиони, подобни на тях лъчисти сияещи същества. Но този път навсякъде около тях витаело едно странно усещане. Това не било точно усещане... Това било нещо друго, нещо нечувано до момента. То се случвало дори, когато вниманието на Духа не било насочено към тях.

И Той разбрал, че в Нищото се е появило Нещо. Нещо, което излизало извън рамките на Разума. И това Нещо било хубаво нещо. То не се виждало. То просто предизвиквало някаква странна вътрешна радост у Него.

И тъй като това бил Духът, чиято същност била Цялото Познание, в един миг Той разбрал – това били звуци.

Но до този момент в Нищото никога не били звучали звуци. Те били толкова кристално чисти и така развеселили Духа, че Той ги нарекъл Смях.

„Да... – помислил си Той, тези същества си заслужиха моя Дар!”

Всяко едно от хилядите малки същества се смеело по свой собствен уникален начин и съчетанието на всички тези отделни звуци пораждало Хармония, която Той нарекъл Музика.

Яла в цялото си великолепие притихнала пред Духа и промълвила:

- Отче наш, ето Твоето потомство. Сега е наш ред да ти се отблагодарим за доверието и благоволението Ти към нас! - и смирено зачакала думите на Духа.

- Вие вече ми се отблагодарихте, деца мои! Вие създадохте в Нищото Нещо, което беше непознато дори за Цялото Познание и аз нарекох това нещо Музика. От днес нататък всеки, който съумее да види вашата красота, ще бъде в състояние и да чуе смехът ви. А който вижда в небето само студени далечни звезди няма да може да чува и музиката и ще го обгръща космически хлад...

Така се родила Небесната Музика... Така се родили Пространството и Времето... Така се родил светът, който обитавате сега...

.........................

- Погледни към звездите, Мило Дете. Носи ли ти радост нощното небе? Чуваш ли смеха на звездите? Усещаш ли хармонията на тази Божествена Небесна Музика?

Седях и гледах догарящите въглени на допреди малко буйния огън. Цялата природа беше притихнала. Дори вятърът се беше запилял нанякъде. Погледнах към звездите. До слуха ми – някъде отвътре, достигаше нещо толкова вълшебно и нежно, че в един миг осъзнах – това беше смехът на звездите. Това беше Небесната Музика!

Откъс от “Посланията на Орлово Перо или 

Мъдростта на един Велик индиански маг”

Весела Стамболиева