„Доверието боли!“

„Доверието боли!“

Обичам да пътувам, особено с автобус с хора, които не познавам. Ако имам и късмета да седна сама на двойната седалка, приказката е пълна. Гледките през прозореца не ме разсейват, напротив, помагат ми да навляза още по-надълбоко в себе си.

Точно така се случи и сега, по време на тази екскурзия.

От няколко дни ме гложди мисълта, че проблемът с ръката ми крие нещо по-дълбоко. Каквито и оправдания да измислях, си давах сметка, че те не са реални.

От десетина години тези рани не се бяха появявали и сега изведнъж, в момента, в който започнах нова работа, раните се появиха отново и станаха по-лоши дори от преди.

Защо? Десетки пъти си задавах този въпрос. Знаех, че това са съпротиви, но към какво? Не можех да намеря смислен отговор.

„Доверието боли!“ – а аз се доверих и продължавам да се доверявам на новите си колеги. Как не мога да разбера, че „Доверието боли!“? Как не мога да разбера, че накрая пак ще стане нещо и аз ще остана излъгана, тоест пак ще ме боли…

Ах това подсъзнание или това Его, колко добре само си върши работата – да ни защитава – от болката, да ни защитава от собственото ни неблагоразумие…

Автобусът потегли. Колко е красива есента… На където и да погледнеш виждаш един пъстър килим с всички цветове на дъгата.

* * *

Настанявам се край огъня. Жълто-оранжевите му езици се заиграват с пъстротата на есенните цветове. Орлово Перо вече ме очаква, загърнат в сливащото се с есенните багри пончо. Нали Той съм Аз, разбира въпроса ми още преди да съм го задала и поема в топлите си длани ръката ми.

В очите му прочитам безмълвния въпрос: „По какъв начин това преживяване ти е от полза и какво научаваш от него?“

Замислих се. Не си бях задавала подобен въпрос.

- Добре. – каза Орлово Перо и лека усмивка заигра на лицето му. – Да започнем малко по-отдалеч. Какво представлява физическия живот? Как, по какъв начин материализирате своите преживявания? Как избирате какво да преживеете? Как можете да промените заложената рамка на конкретното въплъщение?

Толкова много въпроси… Явно днес ще е ден на въпросите.

- А отговорите?

- Отговорите се крият в самите въпроси. Когато един въпрос се появи в съзнанието ти, значи и отговорът е там. Няма въпрос без отговор. Няма преживяване без подарък. Нека поразсъждаваме малко. Какво изпитваш? Какви са чувствата ти, свързани с това преживяване?

- Болка, сърбеж, неудобство да подам ръка.

- Защо се страхуваш да подадеш ръката си на някого? Какво те притеснява? С какво свързваш този жест?

- Отдаденост, доверие, бягство от несигурността.

- Защо се страхуваш да избягаш от несигурността? С какво те плаши сигурността?

- Когато има сигурност няма разнообразие. Вървиш по една утъпкана пътека.

- Задължително ли?

- Явно така си мисля. Плаши ме рутината. Плаши ме това, че не съм достатъчно силна, за да остана на един и същи Път дълго време. А ако не се справя? Трябва да кажа: „Провалих се.“ Но нали вече не търся правилния път. Нали вече съм го намерила. Ето, имам сигурност, имам изобилие. Какво още искам… А ако променя нещо, няма ли да секне това изобилие? И ако секне, ще мога ли да се върна назад – в нищетата, в несигурността? Ще мога ли да го преживея и да запазя равновесието си?

Замълчах.

- Страхът – отново стигнахме до него… - прозвучаха като ехо думите на стария индианец.

- И какво излиза, че поради страх от провал, не смея да подам ръка на сигурността. А ако не се проваля? Или в моя ум такъв вариант не съществува?

…Странно нещо е човешката психика. Затваряме се за евентуалните бъдещета, изпълнени с Любов и Щастие, само защото в миналото сме били наранени и пазим болката в съзнанието си. А иначе, мечтаем… Представяме си, сънуваме щастливите мигове, които бихме могли да изживеем, но само ако се освободим от стоперите, които, на всичкото отгоре, си поставяме сами.

Добре. До тук всичко е ясно. Но изниква въпросът как да убедим съзнанието си, барабар с подсъзнанието, че ако или по-точно, когато се доверим на живота, той – животът, ще ни възнагради с щедрост и изобилие във всички направления.

- Задавала си ли си някога въпроса защо доверието, което даваш, не се оправдава?

Стреснах се. Изведнъж мислите ми секнаха. На къде биеше Орлово Перо? Какво искаше да ми каже с този въпрос? Защо така рязко смени темата? И изведнъж ми просветна. Като че ли някой с магическа пръчка разчисти черните облаци от небето и слънцето освети всичко с ярката си светлина…

Колко е просто – защото това, което давам не е доверие, а страх. Защото, когато привидно подавам с доверие ръка, фоновите ми мисли нашепват: „Ами, ако…“ И всичко рухва. Това „ако“ ме връхлита с всички спомени за излъгано доверие, за болка, за унижение. И най-шокиращото е, че дори не си давам сметка за това.

Опитът… Какво значи опитът? Какво ни казва опитът? – „Я си налягай парцалките и си кютай тука, във вече познатото. Е, може да не е кой знае колко хубаво, но си го познаваме. Да, сиво, но сигурно! А онова цветното и красивото, дали наистина е цветно и красиво? Там нищо не се знае. Нямаш представа какво се крие зад ъгъла. Може да е приказен букет от рози, но може и да е някой гладен вълк или мечка стръвница…“

И така, животът си минава в сиво ежедневие с безлични отношения и много често приемаме за цвят нюансите на сивото.

- Е, добре, разбирам, всичко ми е ясно, само не разбирам какво да правя с ръцете си. Как всичко това за цветове, страхове и тем подобни мога да го използвам така, че да нямам преживяване с физическа болка и дискомфорт.

- Помисли и потърси Урока!

- Да се отворя към хората. Да се доверя на живота. Да осъзная, че всички сме едно и че само на доверието се отвръща с доверие, също както на страха, прикрит зад маската на агресията, лъжата и лицемерието, се отвръща със страх.

Настръхнах цялата. Значи това е отговорът, това е разковничето – ДОВЕРИЕ – на всяка крачка, във всеки миг. Нещо като Любов, но много по-дълбоко, много по-искрено, много по-живо.

Доверие – без него няма нищо. Нито Любов, нито Щастие, нито Цялостност.

Доверие – то е като фундамент, като основа, върху която изграждаме живота си.

Какво ми пречи да взема гумичката и да изтрия страха? Усещам признаците му – стягане в гърлото, сърцето примира, стомаха се свива, плешките се опъват, дишането се учестява и става по-плитко. Добре, щом виждам и усещам признаците на страха, значи бих могла да се справя и със самия страх. И въпросът не е да успокоя и премахна признаците, а да премина отвъд тях и да достигна до сърцевината, до същността на страха. Да не го нападам, да не го обвинявам, а да го погаля, да го прилаская, да го попитам какво иска да ми каже, какъв подарък ми е приготвил. Какво прикривам чрез него? Какво съм скрила зад дебелите му непроницаеми стени?

- Какво виждаш там, отвъд стената? – отново ме извади от унеса Орлово Перо.

- … Пиленце или зайче, или, може би, някаква кукла?

- Какво има там?

- Рокля? Една малка палавница в бяла рокличка с дантели.

Бялата рокличка ме препраща в онова ранно детство, от което нямам спомени, а са ми казвали, че съм била едно слънчево и много лъчезарно дете.

- Какво се е случило тогава?

В съзнанието ми започват да изникват различни картини, но усещам, че това са мисли на разума.

- Остави това. Спри да предполагаш. – Гласът на Мага беше толкова тих, че се сливаше с мислите ми. - Може да е било нещо съвсем безобидно, но пречупено през детската душа да се е превърнало в страшен змей…

Съсредоточавам се само върху детския образ и се оставям той да ме води. Навлизам в детското съзнание и започвам да гледам през очите на детето. Мислите полека-лека отшумяват. Вече усещам конвулсии по цялото си тяло. Явно този път бръкнах много надълбоко.

Аз съм на около годинка и половина. Зима е. Пернишката печка в стаята бумти. С леля ми, която е на около 14 години се гоним около масата. Аз се смея и тичам към нея с протегнати с пълно доверие ръчички. Тя продължава да тича и аз политам към печката. Следва писък. Залепила съм лицето си на печката.

Ето го! Това е! „Доверието боли!“

Отварям очи. По бузите ми кротко се стичат сълзи. Поглеждам през прозореца, а там хълмовете препускат назад и всички цветове се смесват в един безкраен калейдоскоп…

- Добре, но защо ръката, когато аз съм си изгорила лицето?

- Защото подаването на ръка е символичен жест, означаващ ДОВЕРИЕ!

Имам това преживяване с ръцете повече от 20 години. Сега, като се връщам назад през годините, си давам сметка, че се е появявало винаги, когато съм се обръщала с доверие към някого. И доверието ми рухваше и ситуациите коренно се променяха. И, ето, видите ли, аз се доверих, а излъгаха доверието ми. Значи съм била права да се съмнявам.

- Хайде, хоп – пак каруцата пред коня… Кое е водещото? Кое е първото, което се случва? Съмнението или излъганото доверие?

- Несъмнено е съмнението, тоест страхът, тоест бутонът или програмата „Доверието боли!“.

- Браво! Аплодисменти! Сега, когато вече знаеш причината за тези рани, много бързо можеш да разбереш, когато отново губиш доверие в нещо или в някого.

- Да, но нали вече разбрах този урок. Те повече не са ми нужни. Сега трябва да се науча да се доверявам – на хората, на събитията, на живота.

- Хм. А ако изчезне този сигнал, как ще разбереш, че отново си залитнала в недоверието?

- Чрез огледалото. Ако отново изпадна в ситуация на излъгано доверие, значи отново в мен се е появил страхът.

- Тоест, ще чакаш, отново да паднеш, за да разбереш, че си обула обувки с гьон, за да ходиш по леда… Малко странно ми се струва това. Няма ли да е по-лесно да си обуеш ботушите преди да си излязла?

- Да. Така е. – Замислих се. – Ето го! Когато чуя отново някъде отвътре „ако…“, когато усетя признаците на страха, когато в мен се появи колебание, ще знам, че отново съм ситуация на липса на доверие.

Развеселих се. Някак олекнах.

Орлово Перо се разтвори в нощната тъма.

Огънят също беше угаснал и само тук-таме се виждаха живи въгленчета. Жарта, която ще разпали буйния огън, когато отново реша да се завърна край огнището.

Автобусът потегли, но този път в обратна посока – към дома. Затворих очи и се понесох в мислите си…

А ако към всичко това добавим и темата, че няма минало, че всичко се случва в „Сега“, че си създаваме минали преживявания, само за да можем да изживеем определени опитности…

Боже мой, зави ми се свят!

Какво сме ние хората, колко Светлина и Любов носим в себе си, за да сме способни да играем тази игра на материя, на твърдост и болка…

И какво ни носи това? Какво носи на Духовния свят, от който произлизаме?

Едва ли е само желанието да изиграем една Игричка, па макар и наречена Живот във физическата вселена…

Откъс от книгата „Посланията на Орлово Перо

или Мъдростта на Един Велик Индиански Маг,

автор: Весела Стамболиева