Задушница

Задушница

Какво е смъртта? На кого тя тежи?

За кого ние плачем? За кого ни боли?

За този, който си тръгва

или за тези, които остават?

Да, знам. Смъртта без време пристига.

Нечакана гостенка за всеки от нас.

Хлад във душата нахлува,

щом тя на вратата стои.

Изпратих баща си, мъжа си.

Изпратих приятели скъпи.

И ето - отново я виждам.

На друга врата тя стои.

Да, знам, че смърт няма.

Нищо току-така не изчезва.

Душата – същността на човека - е вечна.

Ала въпреки това ме боли...

Не плача, няма сълзи в очите.

Само дето камък в сърцето тежи.

Само дето спомени мили, човешки,

Като на филм във ума се въртят.

Нищо няма...

Само дето къщата става по-тиха...

Огнището някак самотно гори...

И дъждът вън вали ли, вали...

Весела Стамболиева

РС, Можем ли в един ден да съберем цялата Любов, която отдаваме на тези, които вече не са между нас...

Е, това няма как да стане, поне според мен, а и не само според мен...

Нека в днешния ден да забравим болката, нека да изпълним сърцата си с Любовта, с която сме надарени и която даряваме. Защото хората, които обичаме, макар и да не ги виждаме, са винаги сред нас.

Нека днес усетим Тяхната Любов и им отдадем нашата. Нека да съхраним това чувство и да го носим във всеки един миг от живота си в сърцата си, в Душите си, в цялото си същество!

Весела Стамболиева